— Отиваме при бан-рионата — каза той на глас. — Там, до нейната къща, на нас, телохранителите, са ни отпуснали един хамбар… Ще поспиш в него до сутринта, никой няма да припари наблизо. Ако твоите те попитат къде си била, ще им отвърнеш, че си се върнала да прислужваш на повелителката. Разбра ли?
Те се върнаха до Ключинка по вече познатия на Вълкодав път: през подгизналата поляна, нагоре по хълма, а после през плета. Оказа се, че младата велхиня не я бива да се катери по огради, така че се наложи да й помага. Докосването до младото й топло тяло беше хем смущаващо, хем му доставяше радост. По време на скока от оградата полата й се закачи за върха на пръта и разпраната риза се дораздра. Вълкодав успя да види в тъмното руменината, избила по бузите на девойката, която се опитваше да скрие от него оголените си колене.
Когато стигнаха до двора, стана ясно, че той все пак е успял да научи на някои неща подчинените си. Външен човек можеше да реши, че мястото е пусто и безлюдно, само до хамбара тихо тлееше догарящото малко огнище. Но когато се доближиха, край портите нечуто изникнаха две снажни сенки.
Щом видяха спътничката на Вълкодав, която изглеждаше така, сякаш е била нападната от диви зверове, братята се ококорха. Разбира се, те веднага бяха познали червенокосата годеница на Кетарн и изгаряха от желание да научат какво се е случило. Но вянинът, без да се впуска в обяснения, поведе девойката към хамбара и близнаците не посмяха да разпитват.
Вълкодав притвори вратата и запали в ъгъла малкия светилник. Борината грейна и озари чистите измазани стени, дъсчения под и трите постлани на земята кожи. Ане щеше да се омъжи за Кетарн и много години да влиза тук като господарка, и всеки път щеше да си спомня най-първата нощ, прекарана между тези стени.
Вълкодав без особен възторг огледа ложето си, намери го за не особено подходящо за едно младо момиче и се пресегна, за да свали от дървения гвоздей сивия си, подплатен с мека кожа плащ.
— Вземи, настанявай се — каза той на велхинята, подавайки й плаща. — Сега ще ти донеса и нещо да се облечеш.
Ане, достатъчно успокоена, за да може за се замисли за дрехите, трепна и понечи да благодари. Но вянинът вече бе затворил вратата зад себе си.
Велхите нямаха в къщите си вътрешни прегради, защото предпочитаха плътните тъкани завеси, които бродираха майсторски и с голямо въображение. При това особено се ценяха пердетата без лице и опако: с двустранна бродерия. Такива завеси, изработени от най-добрите майсторки, деляха на две половини голямата стая, отредена за кнесинята. На главна, в която бе настанила самата почитана господарка, и на битова, където нощуваха слугините. Нито едно от момичетата не се събуди при влизането на Вълкодав. Само старата дойка, до чиято възглавница не гаснеше малкият светилник, винаги пълен с олио, веднага отвори очи, а после разтревожено се надигна на лакът. Дотогава телохранителят не си бе позволявал нощем да нахлува в покоите на кнесинята. Значи, нещо се е случило. Потоп, пожар, врагове!…
Вълкодав притисна пръст към устните си и кимна успокоително на старицата, после си приближи, прекрачвайки кротко спящите слугини и клекна до нея.
— Бабо — прошепна той, — да ти се намира някоя запасена риза, която не е нужна особено на владетелката?
— На тебе пък защо ти е? — с подозрителен шепот се осведоми Хайгал.
Вълкодав поясни:
— За да се дари на едно добро момиче, дето му скъсаха дрехите.
Старицата чевръсто се измъкна под одеялото, разкривайки пред погледа все същите шалвари, и зашляпа с боси стъпала към голямата ракла от брезова кора до стената.
— Кое е това момиче? — делово попита тя Вълкодав.
— Едно червенокосо… ще става снаха на старейшината. Казва се Ане.
Бабата измърмори нещо под носа си, порови се в дъното на раклата и след малко разгърна пред него една гиздава новичка риза, от яркозелена коприна с бледосини шевици по ръкавите и яката, както бе прието при солвяните:
— Достатъчно ли е хубава за нея?
Може кнесинята да я беше обличала веднъж, а може изобщо да не знаеше, че има и такава риза.
— Благодаря ти, бабо, направо ме спаси — каза Вълкодав и взе ризата.
Изведнъж дойката хитро го погледна с блеснали очи-въглени:
— На тия, дето са задиряли момата, сигурно им откъсна главите?
Вълкодав се подсмихна.
— Не, не съм. Макар че трябваше.
Старицата се изкиска, но се притесни да не събуди слугините и като размаха ръка решително изфъфли: