— Върви, ама че си!…
Вълкодав занесе на велхинята ризата, даде й да се преоблече, после взе скъсаната и я отнесе в двора. Там седна до огъня, живна го с две цепеници и започна да хвърля в пламъците парчетата омърлян плат. Помисли си как тримата със сигурност едва сега се измъкват от леса след сакатлъка, скърцат със зъби от болка и предчувстват, че тепърва ще бъдат възнаградени и от Лъчезар. Усмихна се. Чуждата годеница, читава и непокътната, лежеше свита на кълбо в хамбара зад гърба му. Той й бе обещал, че ще стои наблизо. И засега май нямаше поводи за притеснение.
Усмивката му не се изплъзна от вниманието на близнаците. Скоро и те седнаха до него край огъня и Храбробор попита:
— Кой й причини това, Вълкодаве?
— Хората на Лъчезар — отвърна наставникът.
— И много ли… бяха? — попита Храбробор. Вянинът сви рамене:
— Не особено. Трима.
Очите на юнаците блеснаха.
— И ти сам… се справи? С всичките?
— Ако не бях го сторил, сега нямаше да седя тук — рече Вълкодав. И се усети: — Никому нито дума за станалото!
Близнаците се спогледаха обидено: наставникът им все още ги броеше за млади загубеняци, на които трябва да се припомнят най-простите истини. И две рошави глави с лененоруси коси се люшнаха едновременно в знак на съгласие.
По-късно се разбра, че едно шестгодишно момче все пак бе видяло как телохранителят на бар-рионата, „оня, страшния, с плитките, дето си има прилеп…“ е превел през задните дворове Ане, облечена с неговата дреха. Че и я бил прегърнал през рамото! За щастие, хлапакът не се бе оказал достатъчно съобразителен, при това беше бъзльо. Не само не бе затърчал да каже на възрастните — къде ти! От страх се бе шмугнал в кучешката колибка и прегърнал топлия хълбок на дворното куче бе дочакал да се съмне. Ужасният другоселец без съмнение се канел първо да излапа Ане, а после щял да дойде и за него. Но когато се съмна, до кучешката колибка се доближи Кетарн, който бе победил в героичното състезание с копия и най-сетне се бе запътил да подремне. Хлапакът се изтърколи в нозете му.
— А ако знаеш кой отведе през нощта със себе си твоята Ане…
След хубавата веселба почти цялото село спеше непробудно. И младият Бог на Слънцето, току-що появил се на небето, дари своята милост, като насочи делата човешки.
Младият велх с гореща кръв, шашардисан от смайващата новина, също не хукна да събира помагачи. Той веднага разбра всичко. Вчера се беше спречкал с Вълкодав и го беше изобличил заради малодушието му. И оня си е намислил да му отмъсти. И му е отмъстил. Гнусно и подло, подмолно. Както се полага на един страхливец. Кетарн опипа в пояса си кинжала, с който не се разделяше, и без дума да продума, се емна към двора на бан-рионата. Към същия двор, където бе смятал да изживее живота си с Ане. С неговото Ане. Той сам щеше да изпълни присъдата над мръсника. Със собствената си ръка ще пререже гръкляна му и ще прибави главата му към онези двете, които се пазеха в дома му грижливо, балсамирани в кедрово масло. И нямаше нужда от ничия помощ, за да го стори.
А пък момчурляка, след като се бе освободил и от своята тайна, а заедно с нея и от страха, се прозя и отново влезе в колибката — за да си отспи. Кучето го близна по бузата и се помръдна, за да направи място на приятелчето си.
Нощта не беше хладна и Вълкодав даже поспа при огъня, до вратата на хамбара, а близнаците стояха на стража. Когато се зазори и запяха първите петли, в двора се появи голяма пъстра котка. Вълкодав се сети как майка му го беше учила да различава котараците от котките по формата на муцунката и реши, че им гостува именно котка. Любопитната зеленоока котка бе дошла да огледа по-отблизо непознатите гости, пък и да провери дали в новата къща не са се завъдили вече плъхове и мишки.
Котката с доброжелателно достойнство вървеше през двора с вирната разкошна пухкава опашка. Вълкодав погледна към тази царствена красавица и изведнъж се сети за своите сънища или не съвсем сънища, в които му се бе случвало да бъде сив пес. Котките не се разбират много с кучетата и вянинът си намисли, че ако тя усети звяра у него и се уплаши, ако не пожелае да се доближи, значи той наистина е започнал да се превръща във върколак. Не че подобно бъдеще кой знае колко го натъжаваше. В края на краищата, Боговете по-добре знаеха кое е хубаво за него. И какво заслужава или не заслужава. Но човешката външност и разум му бяха някак по-присъщи и той предпочиташе да ги запази. Почегърта с нокът прага, на който бе седнал пред хамбара, и за негово облекчение котката дотича. Дори миризмата му да принадлежеше на звяр, не беше кучешка, а на спящия Прилепчо, който обаче висеше на оня пирон, от който бе откачен сивият плащ.