Котката скоро разбра, че това е просто игра, но лишена от ловен хазарт, ала не се засегна. Когато Вълкодав коленичи внимателно и протегна ръка, тя пъхна главица в дланта му, замърка и изпъчи белия си нагръдник за почесване. А после се просна по гръб и започна да лови с меки лапички ловката му ръка.
Той стоеше така, на колене, и подсмивайки се, играеше с котката, когато в двора, с един скок през плета, нахълта Кетарн.
Младият велх дори не изкрещя, за да извика Вълкодав на двубой. Той просто го връхлетя, без да се обръща ни наляво, ни надясно. Пет пари не даваше има ли други в този двор и какво има да става с него вътре. Дошъл бе да убива. В ръката му святкаше кинжал, лицето му бе направо като маска заради изкривилата го гримаса. Само очите му пламтяха, и името на огъня беше лудост.
Котката дрезгаво измяука и се спаси под хамбара, а Вълкодав разбра, че едва ли ще успее да се изправи от позата, в която бе коленичил. От друга страна, никой не го бе задължил да става. От какъв зор, щом като бе по на сгода просто да люшне бедра, да използва за опора лявото коляно и с отработено движение да стрелне ръце нагоре и напред. Героят от Трите хълма се изпързаля по онова, което бе останало от тревата в отъпканото от толкова хора напоследък дворище, и ударът в земята изтръгна с шум въздуха от дробовете му. Докато се мъчеше да осъзнае случилото се и да добие опора, за да скочи, Вълкодав се хвърли отгоре му и го яхна. Притисна го. И стискащата великолепен кинжал десница на Кетарн за броени мигове бе извадена от строя.
— Така — рече Вълкодав, изваждайки от омекналата длан позлатената дръжка, и заби кинжала в касата на вратата на стопанската постройка. — Дали да не си похортуваме като почтени хора?
Велхът изстена и бясно се дръпна, но без резултат. Колкото и да е силна яростта, много е трудно човек да превъзмогне нежеланието на собствената си плът да се осакати собственоръчно.
Звукът от забиването на кинжала в дървото събуди Ане, която и без това спеше леко. Вратата не беше затворена плътно: Вълкодав нарочно бе оставил пролука, за да не си помисли хлапачката, че е заключена. През процепа се процеждаха светлината и утринният хлад. Ане седна, подръпна копринената риза, за да закрие коленете си и на мига зърна на китките си ясните резки, оставени от въжето. Потрепери зиморничаво, зави се с плаща, добре разтърка очи и реши да излезе на двора.
Кетарн лежеше извърнат с лице към хамбара. Веднага видя годеницата си, излязла на прага. По красива зелена риза, обаче не снощната и… се беше загърнала с дебелия сив плащ, с който снощи половината село бе видяло Вълкодав. Китките й бяха насинени, но нищо друго не подсказваше Ане да е била държана тук насила. Значи… значи…
Може ли да бъде изразена с думи цялата бездна от унижение на нещастния годеник? Кетарн се дръпна още веднъж, но за пореден път спрян от болката, захапа смачканите и опоскани зелени стръкчета. После зарови в тревата лице… и заплака.
Ане силно ахна, плащът се свлече от раменете й, а тя се устреми към Кетарн. Когато дотича при тях, тя се помъчи да разтвори пръстите на Вълкодав и се примоли:
— Пусни го!
Със същия успех можеше да се пробва да разгъне конска подкова.
— Почакай, кайлин-ог — тихо рече Вълкодав. — Нищо лошо няма да му сторя.
Близнаците вече стояха до наставника си и Храбробор весело потвърди:
— Няма нищо да му направи. Ако искаше, отдавна да му е взел душата.
Храброслав кимна в знак на съгласие.
— Искам само едно — твоят годеник да ме изслуша — рече Вълкодав. — Ама ако го пусна, той пак ще ми налети. Дръпни се, кайлин-ог.
Кетарн надигна глава и отвори уста… Вълкодав заподозря, че момъкът се кани да наприказва на годеницата си такива неща, че после и сам ще се разкайва до последния си дъх. Пък и изобщо засега беше по-добре да си трае. Затова той лекичко мръдна ръка. Кетарн начаса си забрави приказката, пририта и отново заби чело в прахоляка.
Ане направи една крачка, но се натъкна на погледа на Вълкодав, възпрял я като стена. И безпогрешният женски усет й подсказа: искаш ли да дойде хубавото, прави каквото ти казва тоя човек. Един чужд човек, другоселец, когото си видяла снощи за пръв път и наистина страшен. Цял живот бяха учили Ане да се пази от чуждите хора. Никой не знае какво се върти из ума на непознатия пътник, никой не може да се закълне, че тук не се е отбил някой зъл дух, приел човешки облик.
Тя се отказа да вдига шум, за да вика съселяните си на помощ. Просто закима сащисано с глава и се поотдалечи.
— А сега послушай какво ще ти каже старилото — рече Вълкодав, след като се намести по-удобно на гърба на Кетарн. Годеникът беше с година по-млад от него, но това нямаше значение. — Беше ли ти заръчано да изпратиш годеницата до прага? До прага, на който я чакат любящите родители? Ти изпрати ли я до прага?… Не, защото нямаше търпение да се фукаш колко те бива за състезания с копие. Че инак току-виж, да пази вашият Трирог, друг ще се перчи, че е най-личният момък в селото. Случвало ли ти се е заради твоята Ане наведнъж с трима да се хванеш за гушите… защото са й вързали ръцете?… Ти остави на мен да я отървавам, пък сега си и недоволен?