Тримата, които той насмалко не бе убил, най-вероятно биха хвърлили Кетарн в блатото, но за това Вълкодав предпочете да си замълчи. И без това бе говорил прекалено дълго. И не твърде свързано, ама той си беше такъв. Вълкодав и сам усещаше, че е изчерпал запаса си приказки за идната седмица, но лошото бе друго, че се е хабил напразно. Пък и нямаше време да измисли чалъма за вразумяването на Кетарн: от къщата долитаха приглушените гласове на пробуждащите се слугини, които започваха предпазливо да шетат. Вълкодав стана и с едно рязко движение изправи на крака изохкалия велх.
— Сега отиваш в хамбара и кротуваш — рече той и леко го блъсна вътре, като пусна и Ане да влезе. — Ще говори годеницата ти — продължи Вълкодав, — а ти ще я слушаш и ще траеш. Тя има ум в главата, така че те съветвам добронамерено. А си й казал макар и една груба дума — а съм ти вързал езика на възел. Около гръкляна.
Нямаше и помен от учтивост, така че Кетарн, който беше свикнал да се смята за човек, дето се от никого и от нищо не плаши, на мига побесня и кипна. За да прекипи гневът му също толкова бързо. Поради спокойния и скучен делничен тон, с който бе изречено обещанието. И Кетарн, както и мнозина преди него, бе осъзнал с отчетлива яснота: вянинът не сипе празни закани. Той наистина смята да спази обещанието си. И е способен да спазва обещанията си.
На Кетарн дори му се повдигна: така се бунтува стомахът, поел храна, която не е в състояние да смели. В очите на Ане блестяха сълзи. Копнееше да се хвърли на врата на любимия годеник и да го успокои с ласкави думи… но той със сигурност ще я отблъсне. Кетарн също усещаше, че помежду им за първи път се изпречва нещо, и от това дваж повече го заболя. Вълкодав, окончателно изчерпал оскъдното си красноречие, стоеше зад гърба на Ане и навъсено гледаше несретника годеник. Събудилият се Прилепчо подаде бдително глава под сключените си криле, застана нащрек за бойни подвизи, а блесналите мъниста на очичките му се местеха от човек на човек.
Ръката на Кетарн лека-полека си възвръщаше чувствителността след кратката схватка. А възродената сетивност възвърна и болката, така че някаква частица от разума му, която не странеше от предпазливостта, започна да търси причина да престане да се нахвърля на Вълкодав. Достойна причина, която не е предизвикана от страха.
Вянинът не се остави да чака, докато оня намери тази причина.
— Нищо не е толкова просто, колкото ти изглежда — измърмори той и излезе на двора, като остави годеника и годеницата насаме. Прилепчо се отдели от пирончето си и отлетя подир него, като с лекота се изплъзна през процепа на вече затварящата се врата.
Когато излезе навън, Вълкодав подложи длан за кацане на крилатия си приятел и го погъделичка, като в същото време нададе ухо за случващото се в хамбара. Той много се боеше, че надутостта на герест петел все пак ще тласне Кетарн към някаква мъчна за поправяне постъпка. Но зад вратата отначало бе тихо, после прозвуча гласът на Ане. Тих, но много настойчив и убедителен. Вълкодав би чул какво точно казва тя, ако желаеше. Но той не пожела.
Кнесинята сънуваше сън. Лош, тягостен сън. Наистина, напоследък рядко й се случваше да сънува нещо хубаво. Но щеше да поразсъждава за това наяве. А насън възприемаш всичко така, сякаш е в реда на нещата.
Кнесиня Еленя стоеше на тясна камениста пътечка, от двете страни на която не растяха нито храстче, нито стръкче трева. И отдясно, и отляво се извисяваха непристъпни сиви канари. Над назъбените върхове насреща й бавно плуваше чорлаво сиво небе.
А зад канарите… настъпваше, промъкваше се, пълзеше… нещо безименно и безлично, все още скрито зад завоя на пътеката, но нещо такова, че кнесинята знаеше: ако го мерне — ще умре в същия миг.
Не беше сама, а с Вълкодав, виждаше го до себе си. Гърба му с ризницата, подаващата плетеницата си под кожения калъф на меча. Вълкодав отстъпваше бавно назад по пътеката, свирепо надигаше меча, водеше яростен и неравен бой. Нейният Незнаен ужас за него бе просто враг от плът и кръв, който спокойно можеше да бъде посечен с острието…