После кнесинята забеляза, че и тя самата носи ризница и шлем, а в ръката й блести меч. Но тя дори не умее борави що-годе добре с оръжието.
„Бягай, владетелке!“, без да се обръща изхриптя Вълкодав.
И кнесинята усети, че наистина може да избяга и да се спаси. Просто да се обърне и да избяга. Нещо й подсказваше, че тук тя е само зрител: спокойно може да си тръгне и да не се връща.
„Ами ти?…“ — изкрещя тя. Вълкодав не отвърна. Той действаше с меча с онази убийствена сила и бързина, която толкова често я бе омагьосвала в задния двор на прикъта.
„Мен не ме мисли!“ — подхвърли накрая той през рамо.
Трябва да се обърне и спокойно да си тръгне… Кнесинята не можеше нито да спаси Вълкодав, нито да го изостави. Можеше само да умре заедно с него. А това нейният телохранител най-малко желаеше.
Кнесинята се накани да му каже, че никога няма да го изостави, но не успя. Вълкодав падаше. И докато падаше, извърна глава: девойката видя разкривеното му и окървавено лице. А зад канарата — в този миг косата на кнесинята настръхна — към Вълкодав се пресягаха някакви мъхнати пипала…
Еленя Глуздовна стисна в мократа си длан дръжката на меча с дивашки вик и непохватно се притече на помощ…
И след това настъпи пълна промяна.
Така е то в съня. Когато се сблъска с онова, което не може да понесе, човек или се събужда, или пропада от прекалено страшното съновидение в друго, по-спокойно и ведро.
Кнесинята стоеше на същата пътека, но на друго място и незнайно защо беше сигурна, че нещата се случват „после“. Забързано криволичеше между сивите канари и нямаше кураж да се извърне. После се видя на мост. Дълъг мост, сглобен от безчет овързани с въже дъсчици. Прострян над пропаст, на дъното на която плуваше дрипава мъгла и бавно се стелеше глух тътен. Кнесинята се затича по моста, а той внезапно хлътна. Не така, както би се огънал под прекомерна тежест, а защото някой бе посякъл въжетата. И когато се обърна назад, тя видя. Човек с маска от брезова кора наместо лице се мъчеше още веднъж да съсече с меча дебелата въжената опора, а Вълкодав бе препречил пътя му и правеше всичко, само и само оня да не прекъсне моста…
Кнесинята се затича към хората, които я очакваха на другия бряг, а мостът безспир се спускаше надолу, лишен от опора…
И сънят, озовал се в твърде страшна задънена улица, секна отново. Само че този път кнесинята се пробуди. Не скочи с вик от леглото. Просто усети, че няма никакви скали и никакъв мост, а само възглавница и одеяла. И между бродираните перденца закачливо наднича весел утринен лъч.
Обърна се на другата страна, за да се унесе в блажена дрямка. Зави се през глава и не отвори очи. Но времето беше напреднало, младото й тяло бе успяло да се освободи от умората, така че нямаше нужда от повече отдих. За сметка на това току-що посетилото кнесинята сънно видение продължаваше да се носи по повърхността на спомена, все още не бе потънало в пълната забрава.
Вълкодав, помисли си тя и отвори очи. Не го изоставих. Аз… нищо не можех да направя. А той сигурно загина.
Хвана я страх. Когато сънуваш някой близък, после, наяве, изпитваш към него особено сродяване. Нощес му се е случило нещо. Убили са го — и аз съм почувствала това…
Дъхът й секна и кнесинята седна в леглото, спусна нозе на студения измазан с глина под и напипа амулета против уроки на гърдите си. Хайде стига, това беше просто сън. Разбира се, има и пророчески сънища. За които човек си спомня после цял век. Защото тези сънища се сънуват само веднъж на сто години. Но кой е казал, че точно този сън е от онези сънища, които се сбъдват?…
Еленя Глуздовна стана, грабна широкото наметало, загърна се с него, после дръпна леко завесата.
Слугинската половина беше празна, само на прага седеше голяма шарена котка и се миеше с лапа. А по-нататък се виждаше огреният от слънце двор и в двора беше Вълкодав, кнесинята веднага го видя.
Нейният телохранител си играеше с крилатия си любимец. Високо подхвърляше зверчето на дланта си и то правеше няколко въздушни кълбета, след което, без да разтваря криле, падаше обратно. Личеше си, че мишлето е сигурно в ръката, която ще го хване винаги преди падането.
Кнесинята облегна рамо на отворената врата и започна да гледа Вълкодав. Откъде би могла да знае, че те са измислили тази игра много отдавна, когато Прилепчо не можеше да лети.