Изведнъж си спомни похода им до река Светин. И как се беше уплашила от безобидния глухар, изхвърчал от храстите. И как телохранителят веднага я притисна към земята, за да я прикрие с тялото си. А после я галеше по главата и нещо й говореше за утеха, за да прокуди от нея страха…
Ето и сега, тя, Еленя Глуздовна, като го гледаше, усещаше как се отдръпва и се изгубва полека в мъглата сражението от съня. Вълкодав беше тук. С нея. Жив и здрав. Случи ли се, той ще е насреща. Не плачи, почитана господарке, ще каже той. Няма от кого повече да се страхуваш. Пък и нищо не е станало, нали.
Кнесинята далеч не бе глупава, освен това бе навикнала да мисли над думите и постъпките на хората, за да търси причините. Отлично знаеше какво означава една жена да желае да погледне един мъж в очите и да среща погледа му. Да го заговаря и да слуша неговия глас. Да му протяга ръка, за да усети докосването му. Например, когато той я качва на коня. Когато я учи как да се брани от враговете…
Колко е лесно и просто всичко, когато става дума за другиго. Колко е лесно другиму да дадеш умен съвет. Разумът на съветващия е спокоен и ясен, чуждите бури не го смущават. Докато чуждият смут е толкова разбираем, гледан отстрани, толкова очевидни са у него чертите на онова, общото, което сродява хората от началото на света и което ще им бъде присъщо до неговия край. Много по-трудно е да включиш себе си в тази общност. Всеки живее за пръв път, всеки е единствен и неповторим за себе си и случващото се с него е винаги нещо особено, различно от случващото се на всички останали.
Кнесинята беше само на седемнайсет и не се беше влюбвала нито веднъж.
Досега…
Прииска й се да излезе и да заприказва Вълкодав. Все едно за какво. Но през това време на дворището се появи един от хората на Лъчезар, така че кнесинята, която не тачеше особено „брат си“, се отдръпна зад завесата. Там нямаше как да я видят.
Боляринът Лъчезар чудесно знаеше кого да изпрати при Вълкодав. В двора влезе, притваряйки портата зад себе си, кротък слабичък момък, който поради крехкото си здраве никога не бе посягал към оръжие. Лъчезар го държеше заради отраканата му грамотност. Самият болярин не се затормозяваше с четмо и писмо, макар да владееше и двете умения. Според него за един воин перото и мастилницата граничеха с неприличието.
— Господарю… — с плах поклон каза момчето. — Добро да бъде утрото ви…
Изглежда, той се боеше от Вълкодав и се чувстваше в присъствието му като разтреперано пале. Вянинът отначало се замисли откъде иде този страх. После се сети за нощните наказания. Потърпевшите явно са се довлекли, за да надрънкат своите врели и некипели. В този миг му хрумна и нещо друго и Вълкодав с усмивка си помисли: де да можех поне с крайчеца на ухото да чуя овчите им сметки. Интересно, колко вяни са държали за ръцете и колко вяни са ги пребивали от бой…
— Добро да е и за теб — рече той на вестоносеца.
— Господарю — отново започна с поклоните младият писар. — Боляринът Лъчезар заповяда да се явиш при него…
Прилепчо се преобърна във въздуха и блажено тупна в дланта на Вълкодав.
— Твоят болярин не може да ми заповядва — рече вянинът. И замълча така, че да се разбере: това е последната му дума. Очите на младока се наляха със сълзи:
— Боляринът ми каза, че ще нареди да ми ударят един пердах, ако не доведа господаря…
След като хвана Прилепчо за последен път, Вълкодав сложи зверчето на рамото си и измери юношата от глава до пети със заплашителен поглед.
— Може и това да стане, ще изтърпиш пердаха. По-хубаво ли е аз да се смиля над теб, пък в мое отсъствие някой да убие кнесинята?
Устните на момчето затрепериха, то изхлипа, извърна се и избяга.
Никой така и не разбра дали Лъчезар бе изпълнил заканата, отправена към писаря. След малко Левака довтаса лично в двора на кнесинята. Разбира се, не дойде сам, така че когато видяха Плишка и Канаон, които го съпровождаха, братята Храбри, без да натрапват присъствието си, застанаха в непосредствената близост до своя наставник.
Главорезите слязоха първи от конете. Лъчезар слезе от врания си жребец, като се подпря на раменете им, сякаш бе тежко болен. Той наистина изглеждаше зле. Посивяло лице, кървясали очи, зеници като топлийки. Вчера, останал на сухо като мъж с ищах, Левака бе разтворил в чашата си с вино само едно, а не шест зрънца, както правеха дирещите блаженство. Така постъпваха понякога желаещите да пришпорят безплодните си и объркани мисли. Или плътта, стресната от непосилен труд. Вълкодав беше запознат и с двете гледки, затова веднага застана нащрек. Лъчезар само изглеждаше отпуснат. Вянинът отлично знаеше каква е цената на това спокойствие. Неведнъж бе наблюдавал как боляринът се сражава с мечове, предназначени за упражняване на бойното изкуство, с няколко отрока наведнъж и бе успявал да отблъсне всичките. За завиждане е дружината, в която има един-двама подобни бойци. А в сегашното си състояние Лъчезар беше далеч по-опасен от обикновено…