Най-изненадващо обаче Левака се усмихна и каза:
— Здрав бъди, Вълкодаве.
Вянинът се огледа и повика Храбробор при себе си с поглед. Младежът веднага дотича.
— Предай на болярина, че и аз му пожелавам добро да бъде утрото му.
Лъчезар се разходи на техния хоризонт напред-назад и весело се закани с пръст:
— Упорит човек си ти, Вълкодаве. Все за враг ме броиш, дори не желаеш да се обърнеш към мен направо. Обиждаш ме, вянино! Та аз не съм дошъл при теб, за да се караме, а за да ти благодаря. За това, че си изпреварил моите хора с грижите за честта ми. Ония тримата глупаци нещо им се привидяло на пиршеството, че уж съм бил харесал хлапачката. Решили да ми направят подарък, моля ти се… Правилно си постъпил, че си предотвратил изцепките им и хубавичко си ги порязал и тримката. Те разправят, че били видели и други, освен тебе, ама ти си бил сам, нали? Аз ги отпратих, за да не ме опозоряват и занапред… А ти къде отведе девойката, Вълкодаве? Искам да си поприказвам с нея, за да не таи зло…
Вълкодав отговори, обръщайки се както преди към Храбробор:
— Кажи на болярина, че девойката е решила да прислужва на владетелката и ще стои неотлъчно до нея до самото й отпътуване.
— Такава била работата, значи — с усмивка рече боляринът. Като на длан си ми, говореше погледът му. Скрия си момичето. Умник. Скрия си я зад гърба на кнесинята…
Защо ги отпрати, болярино, мислеше си междувременно Вълкодав. Чак пък заради опозоряването? Или под позор се подразбира, че трима от твоите са некадърни да изгърбят един?
Усмивката, отправена му от събеседника, не успя да изрази пълно безгрижие. Омайният прах си вършеше работата, като й придаваше нещо все по-нечовешко. Лъчезар развърза окачената на пояса кесия и извади оттам дълга огърлица. Полюбува й се на слънчевата светлина, после подаде накита на младшия телохранител, защото беше наясно, че неговият наставник все едно, не ще пожелае да я вземе.
— Това е за нея. Нека я носи и да си спомня за мен с добро. Храбробор обеща да предаде дареното.
Огърлицата беше от онези, каквито в Галирад подаряваха на девойките си последните голтаци. За изработката се използваше смолата, която не струваше почти пукнат грош и която се добиваше в покрайнините на града. Външно приличаше на кехлибар, но за разлика от него лесно омекваше и се топеше. И се трошеше право в дланите. Сиреч боклучи в боклук на боклуците, но полетът на занаятчийската фантазия и тук нямаше юзди. Някои изливаха разтопената маса в причудливи формички и нанизваха на нишката петлета, патенца и кончета. Други, вече съвсем завършени мошеници, добавяха пясък, дребен горски боклук и мъртви насекоми — от мравки до охранени хлебарки, хванати в близката кръчма. Изстиналите купчинки, след удар с чук или други тежки предмети, за да придобият неправилна форма, успешно пътуваха за чужбината заедно с техните наивни притежатели, вярващи, че са се сдобили са най-истински кехлибар, намерен сред природата.
След оттеглянето на болярина, Вълкодав повъртя огърлицата в ръце и я върна на Храбробор: щом на тебе е дадена, значи ти ще я връчиш на когото трябва.
— Заръчай й първо добре да я измие — посъветва той отрока.
— Защо ти никога не разговаряш с болярина? А все чрез посредник? — прояви любопитство Храбробор.
Вълкодав сви рамене, чудеше се какво да каже. Да вземе да го изтърси направо — хич не обичам Лъчезар и ме е страх да не стане така, че да му извия врата някой ден? Близнаците също не го обичаха, кажи-речи колкото него. Но ръкопашната схватка с един болярин бе нещо, което би могло само да се присъни на момчетата, закърмени с правилата на дружината. Как така! Един от най-личните витязи, дето е стоял вляво на престола на самия кнес! С него е волята на кнеса и по време на поход. Немислимо е да се очаква от един вожд да действа пагубно, нали? Пък и защо би трябвало човек да точи меча си против него?…
Докато Вълкодав разсъждаваше над всичко това, в гърдите му се запали малко огънче, което бързо се превърна в пламък. Както винаги, вянинът се бореше до последно, мъчейки се да спре пристъпа, и както винаги не успя. Той седна тежко на земята и Прилепчо с отчаян писък закръжи над главата му.
Вълкодав усети как устата му се изпълва с кръв и как кнесинята стои до него. Кой знае защо бе убеден, че тя в никакъв случай не бива да знае за болестите му. НЕ БИВА. Вълкодав направи страхотно усилие и пристъпът премина. Едно от онези чудеса, които ти се удават веднъж в живота.