Отвори очи и наистина видя кнесинята над себе си. Бистрите й очи се бяха превърнали в бездънни езера, от които извираше безпокойство.
— Какво ти има, Вълкодаве? Какво?…
Той се изправи на крака и отговори, без да се надява особено, че гласът му ще прозвучи нормално:
— Нищо, владетелке. Всичко е наред.
Гласът не го подведе и в очите на кнесинята сякаш с трясък се затвори някаква врата. Тя май искаше да поприказват нещо, но размисли и си замълча. А после се обърна и си тръгна.
Младата владетелка остана в Ключинка още три дни и за това време не възникнаха никакви недоразумения между домакини и гости. Никой не започна да гледа накриво някой от останалите, но трябва ли да се споменава, че до самото тръгване на галирадците местните девойки — и ключинските, и от блатата — не тръгваха по горските пътечки, ако не бяха придружавани от баща си, братята и годеника си. Вълкодав имаше сериозни подозрения, че за това трябва да се благодари не на Кетарн, а на неговата невяста, успяла да прошепне това-онова на ухото на майка си и приятелките си. После дойде време керванът на кнесинята да продължи пътя си.
Вълкодав вече беше извел Сивчо от конюшнята и гледаше как слугите и въодушевените велхи нареждат в колата кошниците от лико с багажа на владетелката. Работата беше в разгара си, когато към него се приближи Ане, придружена от Кетарн, който, кой знае защо, криеше едната си ръка зад гърба си.
— Тръгваш, а? — изрече велхът, след като го поздрави. — Какво пък, отбивай се, ако имаш път насам.
— Може и да се отбия — каза Вълкодав. Струваше му се, че за тези няколко дни Кетарн е пораснал с десет години. Най-малкото — беше се превърнал от заядлив юноша в свестен млад мъж.
— Ето, вземи това за спомен — рече му синът на рига. — За да не забравиш пътя.
Измъкна ръка иззад гърба си и подаде на вянина кинжал в ножница. Онзи същият, с дръжка във вид на позлатено човече. Донесен от полесражението при Трите хълма.
Вълкодав поклати глава:
— Не бива да се подаряват толкова скъпи подаръци.
Ане го погледна лукаво в очите:
— А ти нима не си правил такива подаръци?
А Кетарн добави:
— Не ме обиждай, вземи го. Понечих да посегна с него на добър човек… Ще изгаря ръката ми, когато го вадя от ножницата.
Нямаше какво да се направи, за Вълкодав се оказа наложително да вземе ножа и да го закачи на колана си. И тогава Ане се приближи решително към него, прегърна го през врата, принуди го да се наведе и без ни най-малко да се смущава от хората наоколо, силно го целуна по устата. Смаяният Вълкодав надникна над главата й и срещна погледа на Кетарн. Ревнивият годеник му намигна, а после се усмихна заговорнически. Всички знаеха историята, измислена от Лъчезар. А истината — само те тримата, може би още и старейшината.
Ане отстъпи на половин крачка и Вълкодав я попита:
— А огърлицата де ти е?…
Девойката се засмя, отново го накара да се наведе и му пошушна:
— Подарих я на Блатната Богиня!…
11. „Не е тази!“
Сивур от памтивека се смяташе за погранична река. Тук завършваха владенията на галирадския кнес. По-нататък, до самите велиморски Порти се простираха граничещи една с друга земи, населени с племена, които не плащаха никому дан. Тук-там в горите имаше и села, но пътниците не биваше да разчитат, че и друг ще ги посрещне така, както бяха посрещнали кнесинята ливадните велхи. По-лошото бе, и това всички отлично го знаеха, че тукашните хорица си изкарваха прехраната кой как свари и не си поплюваха да прибягват и до пладнешки обири. В близкото бъдеще, когато между двете държави започнеше оживена търговия и потеглеха търговските кервани, край многолюдния път от само себе си щяха да изникнат градчета за пазителите на реда из пътищата и да се появят въоръжени патрули. Обаче засега нямаше и помен от подобни нововъведения.