Предстоеше им да прекосят пълноводната река Сивур, покачени на плоскодънен сал, задвижван с весла. Използването на този сал се осъществяваше главно заради чужденците с техните изнежени, ненавикнали на трудности и опасности коне. Самите велхи, ако това бе наложително, измъкваха от плевните подвижни кръгли лодки, обшити с бичи кожи, а калените коне достигаха до отвъдния бряг с плуване. В Ключинка още помнеха как героите от миналото си избирали конете за бъдещи подвизи. Вкарвали в реката стадо жребци и си набелязвали не онези, които страхливо изскачали обратно на същия бряг, а ездитните животни, които храбро се пускали на дълбокото.
Преминаването от единия на другия бряг на такава река, каквато е Сивур, хич не е шега работа. Това не ти е някаква горска рекичка, която конете прегазват, без да намокрят търбусите си. Старшините на воинската охрана се събраха на съвет при измъкнатия на брега сал. Яви се Лъчезар с най-близките си помощници, дойдоха предводителите на отредите, представящи различните народи, живеещи в Галирад — солвяни, велхи и сегвани. Отиде и Вълкодав. Никога не се беше врял сред вождовете, но на старшия телохранител на кнесинята се полагаше поне да знае какво замислят тези вождове. Аптахар го поздрави приятелски. Мал-Гона, велхският старшина с рижите мустаци се поклони учтиво, солвянинът Мужила кимна равнодушно.
Боляринът Лъчезар се мръщеше недоволно, разхождаше се около сала и от време на време подритваше дебелите, добре насмолени дъски. Черната смола цапаше зелените му, извезани с шарена коприна ботуши, но Левака нехаеше, защото за чистенето и прането си имаше слуги и роби.
— Пробито корито — изруга той, заряза сала и се върна при останалите. — Добре ще е, ако устиска поне веднъж да се доклатушка до отсрещния бряг, наместо да се разпадне насред реката!… Значи, така: първо, за да не ги измокрим, превозваме сестричката със слугините й и дузина воини за охрана. После започваме да прекарваме моите юнаци и велиморците… ако това старо корито не се разпадне на трески. Вие, градските — след дружината. Ако не ви се чака — качвайте се сами в лодките или преплувайте с конете. Нищо няма да ви стане, няма да се разкиснете от водата.
Тримата витязи на Лъчезар с отегчен вид тъпчеха на едно място зад гърба на болярина. Каквото и да реши господарят, за тях бе еднакво угодно и изгодно. Вълкодав хвърли бърз поглед към старшините на воините — дали някой ще възрази. Те не възразиха. Тяхната работа беше да воюват добре, ако се наложи, а решенията нека ги взема някой по-знатен. Вълкодав се запита дали тези тримата бяха намерили време, подобно на него самия, да огледат предварително сала и да се убедят, че плоскодънният съд, макар не чисто нов, макар неугледен, съвсем не беше на доизживяване. Пък и скоро бе плавал, поради което още не се беше разсъхнал съвсем…
— Решихме, значи — обади се Лъчезар.
— Не — рече Вълкодав.
Всички се обърнаха към него.
— Как така не? — с раздразнение се учуди боляринът и по скулите му избиха червени петна. — Как така не?
— Отначало трябва да преплуват половината воини. Или дори повече. При това колкото от дружините, толкова и от градските — каза Вълкодав.
Гледаше към реката. Там, където предстоеше да акостира салът, се виждаше гола поляна. Зад нея и около нея — непроницаемата стена на гората. Но не борова, както от тази страна, а гъста елова гора, примесена с брези. Пътеката от поляната водеше към гората и веднага завиваше нанякъде. Гъсталакът, естествено, беше добре проучен и от местните, и от ловците в отряда. Но да бъде отведена на отсрещния бряг кнесинята и да бъде оставена там със слугините и с някаква си дузина бойци?…
— Когато те оседлаят и яхнат конете — продължи Вълкодав, — ще превозим владетелката. А после и останалите.
— Какво?… — задъха се боляринът. — Кой дръзна да си отвори устата? Прославеният пълководец? Началникът на две отрочета?
Витязите радостно и с готовност зачакаха, но Вълкодав не помръдна от мястото си и нищо не отвърна.
— Добре! — каза Лъчезар. — Ще направим така, както казах, а който е недоволен, може да се връща в Галирад.
Вълкодав, все така загледан отвъд реката, произнесе отчетливо:
— Дорде съм жив, владетелката няма да се качи на първия сал.
Витязите се позамислиха и помръкнаха. Старшините започнаха да се споглеждат. След като се изкашля в юмрука си, пръв се обади Аптахар:
— Според мен е добре да го послушаш, господарю Лъчезар. Хег да ме тръшне, ама има нещо вярно в думите му.
Солвянинът Мужила за всеки случай отстъпи настрани от изреклия тези дръзки думи, да не си помисли някой, че той има нещо общо с цялата работа. Затова пък Мал-Гона подръпна мустака си и решително се присъедини към сегванина: