— Нашите братя, ключинските велхи, не биха предложили на бан-рионата продупчен сал. Телохранителят е прав, господарю.
— Това ли искаше? — с треперещ от ярост глас се обърна Лъчезар към Вълкодав. — Да се скараме? Ако може и да се посбием, докато горските разбойници напъхват сестра ми в чувала?
Вълкодав погледна в очите сегванския старшина и каза:
— Аптахар, кажи на болярина, че нямам ищах да се разправям с никого. Обаче кнесинята няма да тръгне с първия сал.
Той все така не поглеждаше болярина, но с крайчето на окото си видя, че оня се затресе. Видя и приближаващия се към тях велиморски посланик. Благородният нарлак с нещо му напомняше за Фитела: с черните посребрени коси или със спокойното достойнство на човек, който не е войнствен, но умее да отстоява своето.
— За какво спорят господарите? — попита велиморецът, след като първо поздрави както си му е редът.
Мужила, очевидно, разбра, че не може да се трае до безкрайност, и заобяснява:
— Ами вижте, господарю Дунгорм, Лъчезар Лугинич разправя, че салът не е достатъчно здрав, и иска първо да бъде превозена Еленя Глуздовна, а телохранителят казва да мине първо половината отряд…
Посланикът Дунгорм огледа внимателно спорещите. Не напираше особено за болярската любов, докато виж, булката, държеше да предаде жива и здрава на почитания си господар. Сви рамене и предложи:
— Ще се радваме аз и хората ми да изпитаме здравината на сала. Ние можем да се прехвърлим още днес, а утре с първия сал може да тръгне и владетелката кнесиня…
Няма как, наложи се Лъчезар да отвърне със съгласие. Навярно разбра, че ако продължи да упорства, това ще се види някому странно. Вълкодав обаче дочу как боляринът заскърца със зъби и се запита: защо така бе държал на своето? Заради едното високомерие? Нека да не съм прав, но както съм казал, така ще стане?… Или поради нещо е желаел кнесинята да се озове почти сама на другия бряг?…
Отначало тази мисъл се стори на телохранителя прекалено чудовищна. Но той се застави да не я отхвърли. Беше се нагледал на какво ли не. И бе стигнал до извода, че ако искаш да живееш по-дълго, трябва да си готов за най-лошото. Нещо повече — има люде, които не е задължително да ги тласнеш до ръба на безизходицата, за да предадат и собствената си майка.
Или сестра.
Наложително ли е изобщо да се споменава, че последната нощ Храброслав не се отмести от сала, а Храбробор постоянно го навестяваше. Когато дойде време за превозването, Вълкодав сам качи кнесинята на него и повече не се отдели и на крачка от Еленя Глуздовна. Когато до отсрещния бряг оставаше хвърлей и половина разстояние, той каза:
— Нека владетелката бъде така милостива, че да сложи ризницата.
Кнесинята го измери с поглед:
— Само това липсваше… Няма да я сложа, за какво ми е.
Тя вдигна поглед: Вълкодав я гледаше спокойно и навъсено. Личеше, че отдавна вече си недоспива. Наела си ме да те вардя, така че недей да спориш, беше изписано върху лицето му. Досрамя я. Тя наведе глава и взе от него лъскавата ризница, дето не я ловеше ръжда дори от морска вода.
Кнесинята не понечи да разпитва вянина какво си е наумил, но забеляза, че той непрекъснато стои между нея и брега. Ето че салът с лек шум отърка плоското си дъно в крайбрежния дребен пясък, бордът се удари в кея от елови дъски, който можеше да издържи натоварена със стока талига. Дунгорм се беше погрижил да строи своите юнаци и лично излезе да поздрави кнесинята, току-що пресякла границата на солвянската държава. Тържество обаче не се получи. Дунгорм недоумяващо се намръщи, когато, изпреварвайки владетелката, за да я прикриват и пазят с широките си гърбове, на брега се спуснаха тримата телохранители. И всеки държеше в ръце лък, зареден със страховита бронебойна стрела. Телохранителите веднага поведоха девойката към шатрата, предвидливо опъната от велиморците. После изпроводиха вътре и слугините, и дойката, като не допуснаха някоя да си подаде носа навън, докато и останалите войни не прекосят реката.
Оскърбеният Лъчезар с целия си вид изразяваше недоверие в наличието на каквато и да било опасност. Той отиде със своите хора в далечния край на поляната и скоро оттам се разтракаха дървени мечове. Ако имаше нещо, което Левака никога не пренебрегваше, това бяха воинските упражнения.
Велиморският посланик, разбира се, намина в шатрата, за да засвидетелства своето уважение към владетелката. Когато излезе, се поспря да си поприказва с Вълкодав, който седеше при завесата на входа. Дунгорм беше знатен велможа, но бе прекарал младостта си сред войската, в бойни походи, и не смяташе за нередно разговарянето с обикновени воини. Освен това велиморецът познаваше хората добре и по време на пътуването се бе уверил, че телохранителят вянин изобщо не е кръвожадното страшилище, за каквото го смята половината галирадска дружина.