— Ние и двамата искаме да отведем благополучно владетелката до новия й дом — започна Дунгорм. — И затова няма да е излишно да науча защо се държиш така, Вълкодаве… нали ти викат Вълкодав?
Вянинът откликна без никаква охота:
— Може и така да ми викат.
На брега народът се суетеше, сваляха каруците от сала, а край него вече пристигаха и велхските лодки. Воините извеждаха от водата уморено пръхтящите коне, успели да прекосят Сивур. На Вълкодав страшно му бяха необходими Мал-Гона или Аптахар, но те двамата нямаше да преплуват скоро реката. Затова вянинът почти не гледаше брега. Не отместваше поглед от високите ели, обкръжили като стена крайбрежната поляна.
— Защо никак не тачиш болярина Лъчезар? — попита велиморецът. — Той е храбър воин и освен това е роднина на владетелката. На Вълкодав не му се даваха отговори на такива въпроси и той многозначително си затрая. Дунгорм си помисли с досада, че галирадските витязи не са чак толкова далеч от истината по отношение на вянина. Но едно не можеше да се отрече: свирепият и неприветлив боец наистина охраняваше владетелката с кучешка преданост.
— Напразно мислиш, че никой освен теб не желае доброто на владетелката — рече Дунгорм и понечи да си тръгне, но в този миг Вълкодав измърмори:
— Какво си мисля, няма значение. Просто, ако исках да убия кнесинята, бих направил засада именно тук.
Дунгорм се плесна сърдито по коляното:
— Засада!… Вярно, керванът е богат, но воините!… Пък и на кого му е притрябвало?… А дали ти, Вълкодаве, просто не искаш да се докажеш колко си работен, че си заслужил хляба си?
При други обстоятелства Вълкодав просто би млъкнал и би отказал да разговаря повече. Обаче сега изобщо не мислеше за себе си и за своята гордост. Освен това по време на пътуването той също беше наблюдавал Дунгорм и бе разбрал, че нарлакът далеч не е глупав и е искрено загрижен за кнесинята. Затова го попита:
— Кажи по-добре, уважаеми посланиче, никого ли не видяха твоите хора, докато устройваха бивака?
— Никого — сви рамене Дунгорм. После, след кратък размисъл, добави: — Тоест, видели са някакъв дрипльо… ловец, навярно. Момчетата казаха, че така се уплашил от тях, че се изпарил яко дим. А ти разправяш — засада!
Вълкодав за пръв път се обърна към него, светлите му очи се напрегнаха:
— А дали този ловец случайно не си е свил гнездо на някое от дърветата? Ето в тази посока?
И той кимна с глава натам, където гигантските ели бяха най-гъсти и се надвесваха над откритото пространство. Дунгорм не отговори нищо, но веднага се забърза нанякъде. Вълкодав чу как велиморският посланик вика при себе си старшия на своите воини. Ако открият там нещичко, каза си той, вече няма да повярвам на нито една думица на Левака. На нито една.
Намериха се опитни велиморски воини, които се пръснаха в горския мрак и се сляха със сенките. Денят премина спокойно, но в здрача забелязаха човек, който се прокрадваше безшумно към огромно дърво. Тристагодишната ела растеше на известно разстояние от поляната, затова пък превъзхождаше всичките си съседи и по височина, и по пищност на короната. Велиморците извикаха към човека, който вече се готвеше да се покатери на дървото. Като чу крясъците, оня потрепери, а после подскочи и с ловкостта на котка се устреми нагоре. Стрелите обаче се оказаха по-чевръсти — една от тях го уцели в крака и го прикова към дървото. Няколко воини се закатериха пъргаво с намерението да го свалят от дървото и да го водят на разпит. Но щом го догониха, разбраха, че са закъснели. Усетил, че няма измъкване, непознатият се одраскал по ръката с малко, но много остро ножче, намазано с отрова, която подействала мигновено. Така че велиморците свалиха от дървото труп. Човекът бе предрешен като дрипав мизерстващ ловджия.
Велиморските воини изследваха дървото и намериха там удобна площадка, от която целият бивак се виждаше като на длан. Върху плетеницата от пръти, каквато представляваше площадката, откриха неголям, но чудовищно силен и далекобоен лък със здрава кожена тетива. И запас от стрели. Половината от тях бяха увити с насмолени кълчища и имаха двузъби накрайници. Другата половина бяха намазани с отрова. Като тая, с която стрелецът се беше отървал от разпита.