Без много шум, воините заровиха трупа под елата. Преди това обаче го огледаха най-внимателно, но освен една малка татуировка, друго нямаше. Под лявата мишница на убития се синееше знакът на Огъня, обърнат с листчетата навътре.
Пътят от тук насетне, както се казва, не търпеше объркване, ала ключинските велхи все пак изпратиха водач с кнесинята. По-точно водачка — сивооката жена-воин Ертан. Понеже решителната девойка вече бе пътувала далеч от родните места, включително и до Заключените планини.
Гордата красота на велхинята неудържимо привличаше младите воини. Мнозина се опитваха да намерят нужния подход, обаче се натъкваха на ледено презрение. А тези, у които страстта лумваше с прекалено жарки и неукротими пламъци, получаваха свиреп отпор и после се чудеха как да прикрият синините. Ертан сама си избираше с кого да дружи и с кого — не. След няколко дни път от само себе си се получи така, че девойката-воин през по-голямата част от времето яздеше до фургона на кнесинята, стреме до стреме с Вълкодав, и неуморно разправяше на вянина за местностите, които подминаваха. Много скоро към тях започнаха да се присламчват и Мал-Гона, и Аптахар, и дори Мужила. Интересните разкази на Ертан слушаше с любопитство и самата кнесиня, която ту пътуваше в колата, ту яхваше кобилата Снежинка.
Предстоеше им да излязат на разклонение, където пътят се разделя на две: Стар и Нов. Новият криволичеше сред каменисти хълмове, където, дори да срещнеха извор, водата му щеше да е безвкусна, варовита. Той не предлагаше и що-годе прилично място за бивака. На потеглящите по Новия път им предстоеше не по-малко от две нощи (а при разтакаване — и цели три) да бъдат изложени на ветровете, духащи без спиране между хълмовете, че и да мъкнат със себе си дърва: сред сивите скали и морени не се намираше нищо, подходящо за разпалване на огън.
Докато Старият път водеше към чудни гори, които се славеха с изобилието от дивеч, и както се изрази Ертан, пълни с „несплашени“ гъби.
— Наложи ми се веднъж… да приклекна в гората — предизвиквайки усмивките на мъжете, весело и без сянка на смущение разправяше тя за пътешествието си из тези местности. — А там беше пълно с папрати, дето ми бяха високи ей дотук, такива едни разперени, земята не се виждаше от тях. Клякам аз, значи… а под папратите — червена до червена манатарка! И то какви — едри като шишета! Забравих за какво съм клекнала, залових се бърза да бера… бера, бера — и нито една червива!
… При това Старият път беше почти изоставен, и то доста отдавна. Благоразумните хора все по-често минаваха по Новия. Същия, който бе отбелязан с червено върху картата на Вълкодав: самият Глузд Несмеянович по време на пътешествието си до Велимор бе предпочел и в двете посоки да пътува през хълмовете. Вълкодав попита велхинята защо положението е такова.
— Всичко е зарад блатата — назландиса се да отвърне девойката и вянинът забеляза, как тя скришом стори с ръка знак за прогонване на нечистите сили. — Старият път преминава покрай блатата. Не са хубави тия места.
— Защо да не са хубави? — попита кнесинята. Тя седеше отпред в колата и от време на време вземаше юздите от старата дойка. Ертан не отговори веднага и Еленя сви рамене: — Нима на лошо място ще поникнат гъбите, за каквито току-що ни разказа? Инак червеите биха ги изяли из корен.
Ертан въздъхна и преплете пръсти в защитно заклинание — да ги не чуе тия приказки някой зъл дух.
— При нас се говори, че… — подхвана тя, като се поклащаше върху седлото, загледана умислено напред. — Така чух да разправя дядо ми, а ти, владетелке, сама реши какво означава. Едно време, в дните на Последната война, тук живеели съвсем различни племена, а кои били те — вече никой не помни. Та така, по волята на Тъмните Богове тук случайно се озовал отряд от войската на могъщ завоевател, който преди това разбил планинците-ирвани…
— Гурцат Велики — рече кнесиня Еленя.
— Наистина знаеш много за онези времена, благородна бан-риона — поклони се Ертан. — Само че ние, западните велхи, по-често го наричаме Гурцат Жестокия. А ирваните, част от които той изтребил, а друга — поробил, му викат Проклетия… Разправят, че отрядът бил заграбил несметни богатства, обаче те не били достатъчни на пълководеца му. Той нямал пощада за никого по пътя си и да не би случайно да бъде пропуснато някое горско селце, заловил един местен момък и му заповядал да им показва пътя. Заплашил го с набучване на кол, ако подминат дори най-малката паланчица… На момъка не му се умирало и той ги повел от село на село. У нас не се помни името му и не го наричат герой.
Да бе, усмихна се на себе си Вълкодав. Само един малоумник би си пожелал да умре чрез набучване на кол. Хубаво, ти отказваш, обаче те веднага си намират друг да свърши черната работа. Изобщо оня, който не е бил принуден да прави такъв избор, да не съди много-много другите.