— Сега виждам, че не бях прав и учтив — церемониално се поклони Лъчезар. — Вие, велхите, изобщо не сте изгубили куража си. Но щом двама толкова млади ловци не са се уплашили от задгробните сенки и са се върнали живи, приляга ли на цяла войска малодушно да отстъпва пред безплътните пришълци от гробовете? Не прави чест на живи храбреци да дават път на отдавна умрели врагове! Да не ми викат войвода, ако не мина с воините си по Стария път и не пренощувам там, където някой е притеснявал търговците!
— Сегваните с нищо не отстъпват на солвяните — измърмори Аптахар.
— А велхите — още по-малко — усмихна се Мал-Гона.
Ертан се огледа с вид на победителка.
— Нас, велиморците, също не са ни обвинявали в липса на кураж — каза Дунгорм. — Но вашият господар Глузд, отличен пълководец и воин, чиято смелост не се нуждае от никакви доказателства, все пак предпочете пътя през хълмовете. И в двете посоки…
— И е действал правилно — рече Вълкодав. Той вече виждаше накъде отиват нещата и гледката никак не му харесваше. Не можеш да спреш някой, който няма търпение да си троши главата. Обаче тия некадърници да си мрат сами, без да завличат и останалите. И особено останалите, чиято охрана е поверена на него, на Вълкодав.
И преди му се беше случвало да недоумява колко лесно се превръщат зрелите, побеляващи и олисяващи мъже в някакви нахакани хлапета, които си подхвърлят с презрение: Стиска ли ти! Оставаше му да се уповава на женската мъдрост. Жените умеят да намерят точните думи и веднага да разкъшкат от плета разкукуригалите се петли. При това, без никакви обиди.
Владетелката-кнесиня кимна решително и отсъди:
— Ще минем по Стария път.
Вълкодав ядно се размърда в седлото. Откъде би могъл да знае той, че кнесинята, още щом е чула за яловите каменисти хълмове, веднага се е сетила за присънилата й се пътека между скалите. И сега се благодареше на Небесната майка за предупреждението, за пророческия сън, на който ще е позволено да не се сбъдне.
— Двата пътя после пак се събират, Вълкодаве — весело му подвикна Лъчезар. — Ако искаш, можеш да минеш самичък през хълмовете. После ще ни настигнеш, а дотогава ние сами ще пазим кнесинята.
Някой се засмя, може би беше Ертан. Вълкодав подкара Сивчо до предницата на колата, в която седеше кнесиня Еленя, и каза:
— Твоят баща ни заръча да яздим по Новия път, почитана господарке. Нека уважим волята му.
Кнесинята, без да му отговори, се надигна в колата и като се хвана за преградката от маронгово дърво, извика сърдито на Левака:
— Не закачай телохранителите ми, Лъчезаре! Те радеят за нашето благо не по-малко от останалите!
Боляринът, страшно доволен, че е станала неговата, с готовност стори поклон, обаче на мига рече:
— Според мен, сестро, ти си тая, която ги защитава, а те само си придават плашещ гаргите вид и ти сочат откъде да минаваш и откъде — не.
Ако кнесинята знаеше за изкусния стрелец на елата, би намерила какво да отвърне. Но нищо не й бяха казали: спестиха й страховете, решиха да не помрачават пътешествието. И напразно не й беше казано, упрекна се Вълкодав. Много важно, като се изплаши. Няма да умре, я. Пък и сплашена щеше да е по-лесна за вардене…
Слънцето едва бе прехвърлило пладне, когато отрядът достигна разклонението. Не беше трудно да се разбере кой път е Старият и кой — Новият. Старият път водеше право на юг, а Новият завиваше на изток, като предвещаваше яко заобикаляне. Новият, макар и доста занемарен, все пак ставаше за минаване. Старият бе обрасъл с храсталаци и млади дръвчета, а над него, като предупреждение за непросветените пътници, висеше знакът за забрана, смърт и скръб: бяло парцалче, завързано за дълга върлина. Такива, каквито закачат на селските къщи след смъртта на някой от стопаните.
Лъчезар пръв пришпори коня си по Стария път. Когато достигна до знака, той се изправи на стремената, протегна ръка и дръпна парчето бял плат. Боляринът нададе солвянския боен вик и хвърли парцалчето под копитата на неспокойния жребец, изтръгна меча от ножницата си и препусна. Въодушевената войска запъпли подире му. Кой, в края на краищата, би се обзаложил, че за този поход и за делата на храбрия Лъчезар няма да бъде създадена песен, която ще пеят поколенията?…