Вълкодав никога не се бе страхувал от нечистите сили. Тоест, той знаеше, разбира се, че наоколо бъка от най-различни същества, само чакащи сгода да ти сторят зло. За знаене — знаеше, но не се боеше. Страшни са само враговете от плът и кръв. Живите и осезаемите, дето са способни на всякакви безчестия. С духовете е по-лесно. Духовете са невидими за нашето око, ама и те не виждат живите човеци. Стига човеците да не се омажат и да изгубят тази си невидимост. Например, като пренебрегнат обредите за пречистване след убийство на враг, или ако проявят незачитане към древните човешки останки, намерени по случайност в някоя яма… Духовете са като конските мухи, дето налитат на прашната и запотена плът и я жилят болезнено, а не обръщат никакво внимание на човека, току-що изкъпал се в реката.
Пази себе си чист, учеше вянската Правда, и никой няма да ти стори зло без повод. Вълкодав не се смяташе за праведник, но не вярваше, че тъмната сила ей така, без причина, ще връхлети душата му. Особено ако той предварително се погрижи за някои неща…
… А горите покрай Стария път наистина бяха разкошни. Вълкодав поглеждаше косо встрани и напразно се мъчеше да схване как, в името на Бога, толкова дивно място е успяло да пусне в себе си зло. Колко прекрасни места беше виждал, непоправимо осквернени от насилие, престъпления и войни! Май му беше време вече да поумнее, но нещо дълбоко вътре в него все още наивно се чудеше: как така, значи излиза, че чудесната красота никого не е спряла и спасила?…
Що се отнася до гъбите, нещата стояха точна така, както бе казала Ертан. Цели семейства от здравите, сочни красавици се подаваха сред мъха по целия път, ако не и насред него. Младите воини, за развлечение или за да се изфукат, се накланяха както си бяха, върху седлата и хващаха гъбите, без да се държат за буйните коне. А за да не пропадат усилията им напразно, откъснатите гъби от ръка на ръка се предаваха назад, в талигите, в които се возеха кашаварите. Като спрат някъде по пътя, като окачат котлите над огньовете, като ми ти почнат готвачите да чистят гъбите и да ги хвърлят в кипящата вода. Каквото и да е предвидено за вечеря, червените и другите манатарки няма да развалят вкуса нито на кашата, нито на юфката или чорбата. И дори сегваните, които открай време не събираха гъби и не бяха навикнали да им се доверяват, едва ли щяха да успеят да се справят с любопитството си. Със сигурност поне щяха да хвърлят поглед към огнищата на своите съседи солвяните.
Отначало гората беше почти същата, като онези, в които бе израснал като дете Вълкодав. Обрасла с мъх, тук-там с млади дървета, рехава борова гора, в която някак от само себе си ти идва мисълта да се помолиш на Боговете. После пътят премина в лек наклон и се появиха грамадни, обгърнати от побелели лишеи ели. Вълкодав веднага се притесни при мисълта, че ще нощуват в такава гора. Но върволицата на елшака не се проточи дълго. Скоро отстрани отново се заредиха тържествуващи пълчища борове. Прилепчо непрекъснато се отлепяше от рамото на Вълкодав и, криволичейки стремително сред дърветата, отлиташе надалеч сред храсталака. Вянинът зорко се вглеждаше в зверчето, щом то се върнеше от гъсталака. Засега черното дългоухо зверче не проявяваше никакви признаци на безпокойство…
Вълкодав се досети, че се приближават до Кайеранските тресавища най-напред по миризмата. Насреща му полъхна ветрец и пред мисления му поглед се разпростряха пищни торфища, обраснали с къпини и боровинки, а едва в далечината се издигаха гъстите тръстики с човешки ръст и се стелеха разливите на черната вода с неподвижно застинали плаващи острови. Вълкодав видя даже мехурите, които от време на време бавно се издигаха от дълбините и се пукаха, изпускайки мирис на развалени яйца.
Тъкмо се канеше да попита Ертан дали не му се е привидяло и дали наистина скоро ще се покажат блатата, когато пътят кривна още веднъж и пред тях — чак до самия небосклон — вече се простираха знаменитите Кайерани. Точно такива, каквито си ги беше представил. От лявата страна се забелязваше торфено поле, цялото осеяно с буци, в което близо до брега се виждаха дори повехнали сгърчени дръвчета. Отдясно, като черно огледало се простираше непрогледна бездна. Оттам нямаше как да премине човек, освен с лодка или сал, затова пък цяла пролет и цяло лято местността гъмжеше от суетливо пърхащ пернат живот. Няколко гъсти ята и сега кръжаха в далечината, готвейки се за дълъг полет… Имали на света местност, за кой ли път се запита Вълкодав, където на ето такова благодатно блато еднакво да се радват и звярът, и птицата, и човекът?… И никой да не го населява с призраци?…