Поляната, на която решиха да пренощуват, се простираше точно срещу разливите, над гранитни канари, сред които чистият ручей се спускаше на няколко струи в блатото. Наоколо се извисяваше рядка гора от борове исполини, а сред тях тук-там се чернееха петната от древни лагерни огньове. Преминаващите хора бяха палили толкова често огън на едни и същи места, че до смърт обгорената почва вече не можеше да отгледа нито семенца, нито коренчета.
Докато опъваха шатрите и пълнеха котлите с вода, Вълкодав направи обиколка край лагера, за да огледа мястото. Правеше го винаги преди нощувка. Отначало воините му се надсмиваха, после свикнаха и престанаха. Още повече че той не реагираше на закачките им.
Когато хората на път се спират да пренощуват, те търсят равно и сухо място, хем близо до водата, хем такова, че да може летният вятър да издухва комарите, а есенната буря или още повече снежната виелица да не могат да ги достигнат. Ако бяха дали на Вълкодав власт да се разпорежда както намери за добре, той би избрал друго място.
Би наредил да спрат там, където лесно биха се отбранявали, ако стане нужда. Още отначало, преди Ключинка, се беше опитал да настоява на своето. Но бързо разбра, че едва ли ще постигне друго, освен намеци за вянската страхливост и тъпоумие. Точно тогава доби навика да обикаля мястото за нощния бивак, за да разузнае откъде някой би могъл да се промъкне към шатрата на кнесинята.
Един път вече, а именно при случката на брега на Сивур, това му поведение се беше оказало оправдано…
Вълкодав крачеше бос по зеления мъх. Радваше се на сгодата да изуе ботушите. Докато си до кнесинята, не е редно да стоиш бос. Горската морава галеше стъпалата му, за които дори снегът беше нищо, ръцете му сами посягаха към живеничето, надничащо към Божия свят с тъмночервеникава шапчица. И това местенце да го обявят за нечисто, да го отстъпят на злите духове, та да си разиграват тук коня?… По-добре да бе минал пожар и да бе изтребил всичко живо за години напред… А сега…!
След малко Вълкодава долови предпазливи стъпки зад гърба си и позна походката на Ертан. Прииска му се да се стаи, да пусна девойката да мине и той да я изненада в гръб, но размисли. Няма смисъл да я обижда така. Е, и какво като се прокрадваше зад него, нали не беше с лоши намерения? Вянинът пристъпи право пред нея иззад елата:
— Хайде да обиколим заедно, Ертан.
— Човек не може да те доближи незабелязано — измърмори с досада жената-воин.
Вълкодав се усмихна:
— Владетелката за това ми плаща, за да не се доближи никой крадешком.
Ертан поклати глава:
— Хора като теб не служат заради парите.
Вълкодав се замисли и отговори:
— Кнесинята ме закриля и е толкова милостива към мен, че ми се отплаща с пари за това, че й служа…
— Ти не искаше да хванем тоя път — каза Ертан, като с лекота поддържаше бързия ход на Вълкодав. — Някои сметнаха, че те е страх.
Вълкодав сви равнодушно рамене:
— Наистина ме е страх.
Ертан каза замислено:
— Познавах хора, които биха си отхапали езика, преди да изрекат тия думи.
— Аз не съм толкова храбър — промърмори Вълкодав. Бяха успели да се отдалечат на стотина крачки от шатрите и вече се изкачваха по склона към голия каменен връх.
— За какво се оглеждаш, Вълкодаве? — попита жената-воин. — Предполагам, не за гъби?
— Търся място, където един би могъл да спре мнозина, ако ни нападнат. — Помълча и добави: — Там, долу, не е много подходящо за битка.
— С кого?… На кой му е изтрябвало да ни напада тука? Или ти… искаш да се биеш с призраците с оръжие за простосмъртни?
Вълкодав я погледна открито и каза:
— Призраци или не — не знам. Може и да не ни нападнат. Хубаво ще е да не ни нападат. Но ако дръзнат… независимо кои… Искам да спася владетелката. Разбра ли ме?
Ертан го гледа мълчаливо известно време, а после промълви:
— Дядо ми казваше, че тук, малко по-нагоре, има изоставено светилище. Построили са го древните племена, населявали тия места. Ние не знаем на какви Богове са се кланяли, но рядко някой се моли на Тъмните по върховете…
Вълкодав кимна:
— Да отидем да погледнем.
Когато видя светилището, вянинът отново съжали, че няма тая власт да накара болярина и старшините да зарежат харесаното от тях местенце. Незнайни хора бяха домъкнали тежки, почти непокътнати от сечиво камънаци и ги бяха накамарили, за да издигнат нещо като къща без покрив, с дванайсет тесни входа от всички страни, през които едва би успял да се провре човек. Камъните бяха нашарени целите с рисунки и с издълбани надписи. Вълкодав, който още с мъка четеше солвянски, изобщо не разбра надписите, за сметка на това беше наясно какво означават някои от рисунките. Те разказваха за движението на небесните светила и за приключенията на неизвестни нему Богове, на които принадлежаха светилата.