Де да беше тук Тилорн, за пореден път съжали вянинът. Него и за коне да го бяхме вързали, нямаше да го отлепим от тия камъни. Веднага щеше се засуети наоколо и да размаха ръце, да подхване едни тълкувания и сравнени с нещо си. И да си помага с разни мъдри думи като „култура“… На Вълкодав не му беше много ясно какво означава тази дума, но от всички Тилорнови заклинания кой знае защо в ума му се въртеше именно тя.
Той обиколи светилището по посока на хода на слънцето, за да не обиди Силите, които сигурно дремеха вътре. И дори Тилорн вероятно би се съгласил с нещата, които видя и проумя. Жилището, построено от древното племе за Боговете му, е служило едновременно и като крепост, цитадела-прикът. При вражеско нападение каменният кръг сигурно надеждно е укривал неспособните да се сражават. А през това време воините — а много ли воини е имало в малкото племе на ловците? — са отбранявали проходите, като предварително са ги затрупвали наполовина…
Ертан вървеше след Вълкодав и оглеждаше зорко светилището, стори му се, че дори души въздуха вътре. Тази смела жена-воин бе обиколила почти всички места, през които бе преминал навремето нейния дядо. Пресичала бе и гората покрай Кайеранските тресавища, но тук явно не бе успяла да стигне.
Само Прилепчо никак не се впечатли от древните камънаци. Черното зверче сновеше насам-натам из въздуха, вмъкваше се в тесните процепи и с писък излиташе обратно на припек. Вълкодав можеше да се закълне, че той вече е намерил наблизо селище на свои сродници и сега няма търпение да дочака тъмнината, за да си поиграе с тях на гоненица, а може би и да се полети във вихрен унес с някоя приятелка… Вълкодав не се опитваше да го задържи. Знаеше, че Прилепчо няма да го изостави.
Накрая вянинът се спря при южния вход, както подобава на учтив гостенин, дошъл с доверие и добрина. Нямаше представа на какъв език е редно да се обръща към местните Богове, затова просто положи двете си длани на камъните и мислено помоли за позволение да влезе. Ертан го наблюдаваше мълчаливо. Не можеше нищо да му подскаже, защото също беше чужд човек тук. Вълкодав се вслуша, опитваше се да долови някакъв отговор, но така и не почувства нищо, освен топлината на напечения от есенното слънце гранит. Да, каза си той. На когото и да са се молили тук, едва ли са били на Тъмните Богове. А Светлите няма да тръгнат да наказват любопитни пришълци, дошли да подирят помощ. Те знаят, че не сме дошли да сторим някому зло.
Той се провря през тясната пролука и влезе вътре.
Някога кръглата каменна площадка навярно е била изтъркана до блясък, но сега беше покрита от бяло-зеления мъхест килим, покриващ опоскания връх на някога гористия каменист хълм. Дебелите стени на светилището не допускаха вътре студените ветрове, затова пък там, където камъкът ден след ден бе погалван от слънчевите лъчи, по грапавия гранит бе плъзнала зелена поветица. Тук беше дори по-топло, отколкото другаде и поветицата продължаваше да цъфти, сякаш бе лято — разтворила доверчиво бледорозовите си венчелистчета.
Вълкодав погледна нежните листенца и окончателно се убеди, че тук няма място за никакво зло.
Очакваше да намери в светилището изваяния на Боговете или някакви свещени изображения, може би разбити, осквернени — така обикновено постъпваха победителите, за да отнемат силата на Боговете на покореното племе. А в такъв случай би следвало да намери и полуизгнили кости на бранителите. Обаче не откри нищо подобно. За сметка на това, както и се полагаше на градено с ум укрепление, тук имаше вода. Тя струеше от пукнатина в скалата и се събираше в каменна чаша, явно издялана от човешки ръце, после се изливаше през ръба и отново се стичаше в пукнатините. Камъкът зад изворната чаша беше изгладен и приличаше на малка масичка. Сега нямаше кой да му каже за какво е бил предназначен той, но Вълкодав се досети, че най-вероятно е служил, за да се слагат там даровете.
Вянинът се порови в торбата си, извади един сухар и го разчупи на няколко парчета. Едното топна в чашата и го сложи върху жертвения камък, другото подаде на Ертан, третото взе той. Намери се, разбира се, парченце и за Прилепчо.