Ако тукашните богове все още се взираха от неземната висота към своето изоставено светилище, те сигурно се учудиха и се зарадваха на неочакваната жертва, макар и принесена от чуждоземци.
— Искаш да убедиш бан-рионата да се премести да нощува тук, нали? — попита Ертан, след като дояде сухара.
Вълкодав я погледна и си помисли, че не са много девойките, които биха постъпили като нея: да броди из гората заедно с мъж просто за приятелска раздумка. Да си побъбри, без капка умисъл да го увлече с красотата си. А и без да се бои, че тази същата красота няма да го подведе да пусне в действие ръцете си. Той си спомни пътуването с кнесинята до Светин и си помисли, че и Еленя Глуздовна е същата. Същата е и Ниилит, която го смята за свой брат…
— Не — каза той на жената-воин. — Не се надявам. Просто търся място за отстъпление… ако се наложи…
— Мога да поговоря с нашите велхи — предложи Ертан. — Ако тук се настанят дузина момчета, няма да е зле.
— Няма — кимна Вълкодав. — Добре, да вървим… докато на повелителката кнесиня не й е щукнало да бере гъби, без никого да пита.
— Твоите момци ми поразказаха някои неща… — започна велхинята, докато се спускаха по склона. — И за Ане, и за Кетарн. Разправят, че се биеш добре…
— Може и така да е — измърмори Вълкодав.
— Пък веднъж си се изтървал, че уж някаква жена те била научила на много работи…
— Може и да ме е научила.
— Коя е била тя, Вълкодав? Чувала съм, че някъде отвъд морето има цял народ от войнствени жени. Да не е била тамошна?
Вълкодав поклати глава.
— Тя беше жрица на Кан, милосърдната Богиня на Луната. Богинята Кан почитат на юг от Вечната Степ…
Това се беше случило отдавна. Преди цял живот. Едва бе станал на деветнайсет и още не бе свикнал с отражението на собственото си лице в огледалото, в което се бе огледал за пръв път на тия години. Той се спускаше от планините към равнината, сбогувал се със самовилите — Повелителките на Облаците, отървали го от Смъртта Морана. Вървеше по тясна пътека, като носеше в торбичка хляб и измайсторена от кожа бутилчица с кисело мляко. Нямаше ясна представа откъде ще мине. Знаеше само, че пътеката ще свърши на брега на Светин. Над трупа на кунса Винитарий с прякор Човекоядеца.
И така, той вървеше, присвил сълзящите си от светлината очи, когато Прилепчо засъска и неспокойно се размърда върху рамото му. После отпред се дочуха човешки гласове.
Вълкодав заобиколи голяма, обгърната от цъфнал храсталак варовикова скала и видя зад нея път, а на пътя — трима души.
Едната от тях беше възрастна белокоса жена със сиви вълнени шалвари и синьо памучно елече, загърнато не както е прието при вяните. Тя бавно отстъпваше, стиснала в ръка тояга, а отстрани мирно стоеше сиво магаренце. Вълкодав кой знае защо веднага реши, че магаренцето е нейно. А право пред себе си видя гърбовете на двама въоръжени мъже. Единият бе насочил към жената копие, а другият стискаше брадва с дълга дръжка. Те се приближаваха към жената, като си говореха гръмогласно на сакаремски. Вълкодав беше научил този език в рудника, но все пак леко се смая, когато откри, че наистина го разбира. Смисълът на думите им достигна до него само след миг.
Двамата яки младоци си разменяха безсрамни забележки и съветваха жената с добро да им подари и магаренцето, и своята благосклонност. Тогава, може би, те ще й позволят да запази живота си.
После те забелязаха, че жената, без да ги слуша, гледа с любопитство нещо зад гърбовете им. Вълкодав пусна торбата си, нададе животински рев и се хвърли срещу тях.
Още тогава беше доста бърз. И доста силен. Когато се стигаше до бой, мислеше само как да убие, а не как да запази живота си. Всичко приключи за секунди. Върху прашния път лежаха два трупа, а Вълкодав стоеше на колене, притискайки с длан разпореното си рамо. Преди да се строполи със строшен врат, единият от разбойниците все пак бе успял да го удари и накрайникът на копието беше раздрал рамото му до костта.
Междувременно белокосата жена бе гледала съвсем хладнокръвно схватката и сега Вълкодав видя досада и огорчение на лицето й. Тя се приближи, застана пред него и попита:
„Защо уби тези нещастни хора, момче?“
Широкоплещестото „момче“ с вече прошарена брада я гледаше отдолу нагоре, без да има ясна представа за какво става дума. Отначало го обля студена пот при мисълта: нима се е случило най-страшното и той напразно е извършил това, от което се бои най-много — наказал е невинни?… Не, това беше невъзможно.