„Но… как така, господарке…“ — успя да изрече той най-накрая.
„Те все още можеха да се вразумят и да разберат, че са избрали неправилен път — с укор изрече жената. — Сега вече нищо няма да разберат. Защо трябваше да ги убиваш?“
Със същия успех тя можеше да му поиска обяснение защо той, например, име две ръце. А не пет или шест. Човек, способен дори да замисли насилие над жена, просто няма за какво да живее по-нататък. И туй то. Върху това бе изграден неговият свят.
„Съвсем див. И съвсем глупав — въздъхна непознатата. После нареди: — Е, хайде, покажи къде си пострадал.“
Вълкодав внимателно разтвори пръсти. Под дланта му рукна кръв.
„Притисни раната и сядай“ — гласеше строгото нареждане. Жената подсвирна на магаренцето. То заситни послушно към тях и кротко подуши Вълкодав и Прилепчо. Жената развърза преметнатата през рамото й торба и измъкна малка кутийка. Изсипа върху дланта си блестящ безцветен прашец, стисна съсухреното си юмруче, поднесе го към устата си и се наведе.
„Махни си ръката…“
Вълкодав отмести длан от раната. Жената духна рязко в юмрука си и оттам излетя плътен облак от прашеца, който проникна дълбоко в разкъсаната плът.
На вянина му се беше случвало да ръси раните си с вино, беше ги изгарял и с главня. Мислеше, че вече е изпитал на своята кожа всичко, което е възможно да се изпита, но се оказа, че греши. Половината му тяло и цялата ръка до пръстите просто се парализираха. Той не закрещя само защото умението да търпи беше едва ли не основната наука, която беше овладял в Скъпоценните планини.
„… ласкав — отново достигна до съзнанието му гласът на непознатата, който продължаваше да му разказва, сякаш нищо не се е случило. — Но аз го пазя само за особени случаи. Например, за родилки.“
Вълкодав едва отлепи устните си и промълви:
„Ти най-добре знаеш, господарке…“
Прашецът спря кръвта и се отдели във формата на коричка, като остави раната чиста. Жената я намаза с някаква миризлива черна смола, после я заши със смайваща ловкост. След четири и половина години на това място имаше едва забележим, тънък като нишка белег, който не пречеше на ръката да се движи и не напомняше за себе си даже преди дъждовно време.
След като се посъвзе, Вълкодав взе оръжието на убитите и парите, намерени в кесиите. Отмести телата встрани от пътя, развърза поясите им и се залови да затрупва мъртвите с пръст и камъни. Не за пръв, нито за последен път животът го принуждаваше да мине без обреди и воинско пречистване. Но ако можеше по някакъв начин да се предпази от нашествието на отмъстителните души, не си струваше да пренебрегва подобна възможност. Не е хубаво да се оставя непогребано тялото на врага…
„Накъде беше тръгнал, момче?“ — попита го жената.
„Първо в Сакарем, господарке“ — отвърна Вълкодав.
Проницателният поглед на кафявите очи го обходи от главата да петите:
„Първо в Сакарем! Какво пък, качвай се на магаренцето, ще те съпроводя дотам.“
Вълкодав категорично отказа да язди добичето.
„Ще се строполясаш — предрече жената. — Няма да изминеш много, само ей дотам — и ще се строполясаш. Нали те виждам. Мислиш ли, че ще успея да те кача върху седлото?“
Вълкодав стигна ей дотам, после измина още толкова. И още толкова.
„Значи отиваш ПЪРВО в Сакарем — качвайки се върху гърба на магаренцето, разсъждаваше белокосата му спътница. Тя беше също толкова любопитна, колкото и Тилорн, и също като него умееше да разсъждава сама и за двамата, като малко по малко измъкваше от неразговорчивия вянин всичко, което я интересуваше. И Прилепчо веднага й се довери напълно, точно както беше и с Тилорн. — Не мязаш нито на търговец, нито на пътуващ занаятчия — продължаваше тя. — Нито на… извинявай, ама на воин също не приличаш особено. И кой ли е тоя, дето се е сетил да те прати, тебе, момчето, самичко и толкова глупаво, през планинските проходи, по толкова опасния път?“
Вълкодав дълго мълча, а после, отчаял се в опитите си да намери правилните думи, кимна към снежните върхове, пламтящи в розовото небе, и каза:
„Там… имаше хора. Най-различни. Казваха един на друг къде са родени. И ето… искам да навестя местата, за които знам…“
„Къде е това «там»?“ — попита жената.
„В Скъпоценните планини, господарке“ — каза Вълкодав.
Тя го погледна внимателно, кимна и продължи да язди мълчаливо. Явно обмисляше нещо.