„Чувал ли си за Вървящите след Луната? — обади се след известно време. Вълкодав кимна и тя изфуча: — Тогава изобщо не разбирам защо ти трябваше да се намесваш…“
Загадката се разреши след няколко дни, когато каменните склонове отстъпиха място на хълмовете и блатата на зеления Сакарем, и вече нямаше опасност шевовете на рамото на вянина да се отворят дори при резки движения. Една вечер, докато чакаха водата в котлето над огъня да кипне, крехката дребна женица, накара Вълкодав да я хване, да я мушне с ножа или да я удари. Всичко, което си поиска, по негов избор. И не наужким.
„Като онези двамата“ — поясни тя.
Вянинът, свикнал да лови с оковани във вериги ръце бързоногите плъхове в тъмнината, пристъпи внимателно напред… Почти му се удаде. Той успя леко да докосне мургавата набръчкана китка. И незабавно се случи нещо, той не разбра точно какво. Земята отскочи от краката му — досущ като дъска на капан. Вълкодав видя ходилата си, вирнати към небесата, и едва тогава земята си застана на мястото, властно привличайки тялото му към себе си.
„Нали не се удари?“ — весело го попита жрицата на Богинята Кан…
— Прието е тези жрици да странстват — каза Вълкодав. — Да лекуват, да предават знанията си… А за да се върнат невъоръжените жени живи и здрави вкъщи, тяхната Богиня е дарила учениците си с Изкуството. Кан-киро веддарди лургва… „В името на Богинята, нека Любовта управлява света.“ Майка Кендарат се зае да ме вразуми. Тя и сега би ме запратила в тези храсти.
Ертан го измери с недоверчив поглед:
— Теб? Една старица?…
Вълкодав каза каквото му бе на ума:
— Тя е мъдра, а аз — глупав. Ако тя се беше озовала при вас в Ключинка вместо мен, би извъртяла нещата така, че Лъчезаровите будали да й целуват ръката и да я молят да им прости. А аз какво?… Само кости мога да чупя…
Ертан изхъмка:
— Това също е полезно понякога…
— Може и да е полезно — кимна Вълкодав. — Само че Кан-Кендарат казваше: ако осакатиш врага, той само още повече ще се озлоби. Трябва да се събуди съвестта му. Тя умееше това. А аз — не. А именно това е съвършенството.
Ертан замислено поклати глава.
— Жрица! — промърмори тя сетне. — Съвършенство!… Според мен, за по-сигурно, на ония е трябвало да им се отсече главата!
— И според мен — каза Вълкодав. — И ето защо никога няма да победя Майка Кендарат.
Докато вървяха към лагера, Ертан не спираше да разпитва вянина за кан-киро и той разбра, че след следващия преход ще се сдобие с още една ученичка. Само че на велхинята не й се вярваше, че с помощта на това изкуство можеш да преодолееш по-едър и силен от теб човек. И даже няколко наведнъж. Доводите на Вълкодав не я впечатлиха особено. Вероятно защото той без никакви хитрини, само с юмрука си, би могъл да прати когото си поиска на оня свят.
— А ти върви при кнесинята и я хвани по-здраво за ръката — с иронична усмивка я посъветва вянинът. — Ти си три пъти по-силна от нея, пък и тя още не е научила почти нищо. Но няма да можеш да я удържиш.
Вълкодав се забърза обратно към лагера, като, както обикновено, се страхуваше да не се е случило нещо в негово отсъствие. Когато се върна обаче, разбра, че трябва да спасява не владетелката, а двамата млади телохранители от разгневената почитана господарка.
Случило се бе точно това, което беше очаквал: Еленя Глуздовна възнамеряваше да отиде за гъби преди да се е мръкнало, а братята Храбри, за смях на воините на Лъчезар, не я пускаха.
— Вълкодаве!… — извика тя и почти разплакана от безсилие и досада, се хвърли към вянина. Но Вълкодав поклати глава.
— Те са прави, господарке. — Когато искаше да убеди в нещо някой разумен човек, той винаги говореше тихо. По неговите наблюдения това караше хората да се вслушват. А да се вслушаш и в същото време да продължаваш да кипиш от гняв, не е много лесна работа. — Мястото тук е затънтено, непознато, и му се носи лоша слава — продължаваше Вълкодав. — Не се знае кой може да изскочи иззад дърветата.
Малиновите петна върху бузите на кнесинята разцъфнаха още по-ярко:
— А вие тримата за какво сте?… И нали няма да тръгнете да ме удържате със сила?
— По-добре не ни принуждавай да вършим това, владетелке — отвърна Вълкодав съвсем сериозно. А после добави: — Веднъж да пристигнем, ще си свободна да ме изгониш и да не ми платиш и пукната пара. Но докато пътуваме, ще те пазя.
При думите „веднъж да пристигнем“ от лицето на кнесинята като по чудо изчезна гневната руменина. Девойката хвърли на земята приготвената кошница и се скри в шатрата. Вълкодав се вслуша и скоро дочу отвътре да долита сподавено хлипане. Кнесинята плачеше.