Вълкодав с тъга се запита дали е постъпил добре, като не й даде да се разтуши с бране на гъби. И реши, че все пак е бил прав. Не е хубаво да се разхождаш из гората, когато някой те дебне. А обидата не е чак толкова голяма, че да мреш заради нея.
Той си помисли още, че неведнъж и дваж, докато седеше нощем пред шатрата, бе дочувал отвътре същия този плач. Кой знае защо, в такива мигове винаги си спомняше как тя го беше хванала за ръката тогава, в Галирад, в деня, в който покриха лицето й.
След известно време Вълкодав седна при огъня на Аптахар и поде разговор.
— Какво ще направиш, Аптахар — попита той, — ако тази нощ някой ни нападне?
Сегванинът потърка къдравата си прошарена брада и отговори:
— А защо реши, че ще ни нападат?
Някой от по-младите стражи, очевидно дочул за похожденията на Аптахар, се засмя:
— Пак ли се безпокои прилепа?
Това беше се превърнало в нещо като обща шега и мнозина ги досмеша, но Вълкодав на се усмихна, а каза:
— Аз самият не искам да ни нападат. Но ако се случи?
— Ако! — измърмори Аптахар, взе една от опечените на огъня питки, приготвени по сегвански с лук и пръжки, и я подаде на Вълкодав. После сви рамене: — Ще правим каквото кажат.
— Ами ако няма кой да ти даде нареждания? — не отстъпваше Вълкодав. — Ето, представи си, че както си седим ние тук, ни нападнат откъм блатото?…
Лъчезар, първият войвода на пътниците, наистина се държеше така, сякаш е на безобидна разходка из града. Докато избираше място за нощувка, той не си бе дал труда да даде подробни разпореждания кой къде да бяга и какво да прави, АКО…
— Хайде стига с тия разговори преди лягане! — каза Аптахар и махна с ръка с досада. — Да предизвикаш злото ли искаш?… По-добре ми разкажи за онази велхиня, Ертан. Може ли да я сватосам? За сина си, а?…
Вълкодав се усмихна с крайчето на устните си:
— Може, само внимавай да не започне да ви показва разни хватки…
Това също беше обща шега и Аптахар се разсмя с цяло гърло.
— Ние с Ертан — вече сериозно каза Вълкодав — си мислехме как да защитим владетелката, ако наистина ни нападнат.
— По-добре говори с витязите за това — посъветва го един от сегваните. — Ние какво? Нас кой ни пита…
— Да разчиташ на витязите е все едно да чакаш от умрял писмо — въздъхна вянинът. — Чуйте какво. Ние с нея намерихме на върха на хълма старо светилище. С каменни стени… Точно в тази посока. Ертан обеща да разположи там своите велхи… Ако през нощта някой зашуми, хващам кнесинята за ръката — и право там.
— А ние ще ви прикриваме — кимна Аптахар. — Аз ще сложа стрелци.
— Още нещо — каза Вълкодав. — При владетелката има слугини, дойка и лечител и тя няма да ги изостави. Само момите са седем, а ние, телохранителите — трима…
Честно казано, именно затова бе дошъл той при Аптахар. Само кнесинята би измъкнал под носа на който и да било убиец. И би я завлякъл в такъв гъсталак, че там дори местните хора не биха го намерили без помощта на кучета. А с тяхна помощ — още по-малко. Но достатъчно беше да си представи нещастните девойки, оставени насред гората за развлечение на свирепите насилници… изплашени, щуращи се, загиващи…
Вълкодав погледа как засукват мустаци широкоплещестите хубавци, как не бързат да се разотиват, как все се заседяват край огъня и разбра, че е дошъл на правилното място. Всички слугини на владетелката до една бяха весели, бистрооки хубавици. Работата бе ясна — младите воини все търсеха сгоден случай да намигнат на девойките, да подхвърлят някоя шега, а ако имат късмет — и да мляснат някое от момичетата по румената буза. Но дори да се беше случвало нещо подобно до този миг, то се бе случвало само при горския ручей или в закътано ъгълче край ключинските стобори. Преди и дума не можеше да става някой цяла нощ да клечи пред шатрата на кнесинята и да си бъбри със слугините пред зорките очи на бабата. За сметка на това сега е друго!… Нека някой се опита да ги наемете!… Имат разрешението на старшия телохранител!…
Вълкодав се върна при походното жилище на владетелката, заръча на Храброслав да го събуди на разсъмване, завря се под талигата, зави се с плаща и веднага заспа. Плътната мека кожа сгряваше, а допирът й бе като милувка. Ако се наложи, Вълкодав можеше да спи на студа и гол: животът го беше научил на много неща. Но все пак си беше за предпочитане да се наспиш като хората, сред топлина и уют.
Вече задремваше, когато под талигата безшумно влетя Прилепчо. След като се повъртя, за да си намери подходящо местенце, дългоушкото увисна с главата надолу от една издатина. На Прилепчо не му се спеше, но беше длъжен да бди, за да си има работа първо с него оня, който дръзне да стори зло на Вълкодав!