Вянинът се събуди, когато окото на Боговете докосваше мъгливия хоризонт и вече се готвеше да се спусне отвъд Кайеранските тресавища, зад едва видимите в далечината острови. Храброслав и Храбробор спореха шепнешком дали е време да будят наставника си или да го оставят да поспи още малко. Прилепчо беше вдигнал глава и им съскаше с раздразнение. Вълкодав изпълзя изпод талигата и изтупа тревичките от дрехите си. Зверчето веднага се метна на рамото му.
Без наметалото от кожа на Вълкодав веднага му стана студено. Той тръгна да обикаля лагера и установи, че мнозина за всеки случай са оградили шатрите си със защитни кръгове. Тилорн, навярно, сега би обяснил защо хора с най-различна вяра единодушно са се доверили на защитната сила на кръга. Твърде вероятно е, каза си Вълкодав, след като изслушат обясненията му, хората да проявят не по-малко единодушие, уговаряйки се да му хвърлят един бой.
Така или иначе, солвяните чертаеха кръгове с ножовете, сегваните ги изграждаха, като нареждаха камъчета, а велхите — като опъваха въженца от конски косми, но с това разликите се изчерпваха. Докато още не се беше стъмнило, оставяха проход в кръга. А когато всички си легнеха, затваряха проходите. И това всички също правеха еднакво, така че Тилорн — кой знае! — може би не грешеше особено…
Лагерът се бе разпрострял хаотично и безгрижно на горското каменисто хълмче, всеки беше разпънал шатрата си където му падне.
Лошо. Много лошо.
Вълкодав погледна още веднъж слънцето, което вече почти се бе потопило в блатото, и убеждението му, че ще се случи някаква беда, нарасна. Не се беше родил ясновидец и не умееше да предвижда събитията. Но нюхът към опасността, присъщ на преследваните животни и на каторжниците, досега нито веднъж не го беше подвеждал.
Когато се върна при шатрата на кнесинята, там беше многолюдно. Сегванските стражи бяха в центъра на вниманието. Около дузина широкоплещести светлокоси момци вече развличаха слугините, които се бяха разхубавили още повече от неочакваното мъжко внимание. При входа върху кутията с илачите си седеше пълничкият Илад, турил кожен елек, който го правеше още по-пълен. Халисунецът разглеждаше с многозначително изражение ръката на висок и слаб сегванин с луничаво лице. Ръката беше здрава, доста мускулеста и на вид абсолютно здрава. Така че опипването на уж болното място се извършваше главно заради едно от солвянските момичета, което очакваше с трепет лечителят да произнесе присъдата си над новия й приятел. Момичето се наричаше Варея и всичко беше заради това, че владетелката беше обещала да й намери достоен съпруг, дори не съвсем от простолюдието. Например някакъв търговец или млад занаятчия, отрано успял да стане майстор. Варея, любимката на кнесинята, учудващо приличаше на нея — и в лицето, и във фигурата. Ето и сега заради скъпите гости тя се беше пременила с красива рокля, която й беше подарена от господарката. А решат ли да шият на кнесинята нова премяна — първо на Варея ще дадат да я пробва, за да не безпокоят излишно владетелката…
Самата Еленя Глуздовна се беше разположила до огъня заедно с Ертан. Кнесинята и жената-воин играеха на ножчета и Вълкодав, съдейки по лицето на Ертан, реши, че тя печели далеч не с онова предимство, на което бе разчитала. Сърдеше се и кнесинята — все й се струваше, че съперницата й нарочно играе слабо. Двете девойки седяха направо на земята, кръстосали по велхски крака. Старата дойка, разбира се, не можеше да преживее подобно безобразие и висеше над главата на „детето“ с плъстена възглавничка в ръка, като я кандърдисваше да се отмести. Кнесинята, която явно завиждаше на издръжливостта на Ертан, упорито отпъждаше бабката.
Ето това е добре, каза си Вълкодав. Хем на вас ви е весело, хем никой не създава на приятелите си напразни притеснения. Но ако се случи най-лошото — всеки знае какво да прави.
Прилепчо излетя от рамото му с намерението да се настани на ръката на кнесинята, но се уплаши от собствената си дързост и литна нагоре, едва докоснал я с коприненото си крило. Кнесинята дори не трепна, само вдигна глава и погледна телохранителя си.
— Владетелке — каза тихо Вълкодав, като приклекна до нея, — моля те да си легнеш облечена, да не сваляш дрехите. И сложи ризницата под плетената блуза.
Еленя Глуздовна се намръщи и понечи да възрази, но Ертан побърза да даде рамо на Вълкодав:
— Облечи я още сега, бан-риона. После ще се хвалиш, че ден и нощ си била с ризница, даже си спала с нея!