Кнесинята стана и се скри зад завесата на вратата. Хайгал незабавно сложи възглавничката на мястото, където бе седяла девойката, и забърза след почитаната си господарката.
— Не е зле и ти… — каза Вълкодав на Ертан. — Да си сложиш твоята. Че знае ли се…
Жената-воин вдигна глава и почти враждебно изгледа вянина.
— Никога не слагам броня — изрече тя, като наблягаше на всяка дума.
Вълкодав беше виждал какво ли не. Включително и воини, презиращи доспехите. Дори такива, които се хвърлят в боя, като се разголват, защото Боговете обичат първичната човешка голота. Реши да не спори с Ертан, знаеше, че няма да има полза. Само сви рамене и промърмори:
— По време на един лов… може от случайна стрела…
Ертан изведнъж го хвана здраво за рамото и той забеляза колко силни са ръцете й. Сивите очи й станаха безпощадни, а устните се стиснаха в черта:
— Ти какво си мислиш, че съм някакво момиченце? Като нея?… — Тя кимна към шатрата на кнесинята. — Аз съм на двайсет и осем години, Вълкодаве! Участвах в битката при Трите хълма и видях как загина годеникът ми. Умря в ръцете ми. Той ме чака там, за да отидем заедно при Трирогия, на остров Ойлен Ул. Там, при него, времето е спряло, но питаш ли ме на мен какво ми е? Случайна стрела!… Ха! Предварително ще разцелувам стрелеца!…
От виолетовия сумрак изникна Лъчезар, съпровождан от Канаон и Плишка.
— Каква е тая седянка? — веднага се нахвърли той върху младежите. — Щипете слугините на сестра ми, така ли? Така ли браните честта на кнесинята! Я се махайте оттук…
Младежите се смутиха и започнаха да се оглеждат за Вълкодав. Вянинът изобщо не възнамеряваше да ги отпраща и реши, че този път сблъсъкът с Лъчезар е неизбежен. И с двамата му юнаци също.
Но в този миг се обади Илад:
— В името на Лунното небе, стига фуча, Лъчезаре. — Халисунецът се мръщеше с досада. — На кнесинята й беше драго да ги гледа. Тя сама им разреши да дойдат.
Това си беше самата истина. Мъдрият Илад бе премълчал само това, че Вълкодав беше измолил разрешението. Лечителят, който от край време лекуваше и родителите на владетелката, можеше да нехае за болярския гняв. И за здравите юмруци на обкръжението им.
— Правилно — каза кнесиня Еленя, която излезе от шатрата. — Аз разреших. Нека се повеселят момичетата.
Тя наистина бе облякла ризницата си под плетената блуза, но така, че да не личи. Вълкодав разбра това само по леко скованите й движения. Няма как да носиш толкова желязо по себе си и да се движиш със същата лекота.
— Ааа, така значи — каза Левака. — Е, нека да се веселят… Лека нощ, сестро.
И боляринът се отдалечи сред сгъстяващата се тъма, а на Вълкодав предостави правото да размишлява дали в последните му думи се крие скрит смисъл.
Постепенно се стъмни напълно и по небето грейнаха безчет звезди. Тъкмо беше настъпило новолуние — нощта обещаваше да бъде тъмна. Вълкодав бродеше около шатрата на кнесинята, загърнат с плаща. След залеза задуха вятър. Не силно, но все пак пускаше ледените си пипала под дрехите, колкото да замръзнеш, ако стоиш на едно и също място.
След като изпратиха щастливите и развълнувани девойки да си легнат, младите сегвани спазиха уговорката, не си тръгнаха. Накладоха огън, свариха в котле нарязани ябълки с мед и се заприказваха полугласно, за да не събудят владетелката. Бяха най-малко дузина и Вълкодав от време на време се усамотяваше на каменното възвишение, за да погледа блатото. Човек с обикновено зрение едва ли би видял къде точно се срещат земята и небето. Вълкодав различаваше водата, границата на шумолящите от вятъра дървета и плаващите острови. Прилепчо се носеше някъде със своите сродници, още не заспали своя зимен сън. На вянина му беше леко чоглаво без него.
Дълго стоя заслушан в шумоленето и свиренето на вятъра, после се върна при огнището. Когато се изкачи отново на върха на каменния хълм, погледна към далечината и видя, че плаващите острови са станали повече. И се движат към брега.
И то при положение, че вятърът духа от брега към водата.
Едва успя да осъзнае случващото се, когато на рамото му с диви крясъци се стовари Прилепчо. Черното зверче се вкопчи в кожения плащ, защрака със зъби, засъска и тревожно размаха криле.
Точно по същия начин, както и през пролетта на горския път, преди нападението на разбойническата шайка на Жадоба…
Вълкодав се вгледа напрегнато в най-близкия от плаващите острови. Сърцето му вече туптеше по-учестено, по-късно сигурно щеше да съжалява за изгубеното време. Но можеше и невидим бързей да придвижва островчетата, а Прилепчо просто да е налетял на досаден горски самец?…