Съвсем до тях наистина прелетяха няколко нощни зверчета. Вълкодав можеше да се закълне, че крещяха на Прилепчо нещо смислено. Плаващият остров изглеждаше като най-обикновена буца торф, дънери и преплетени корени. На него растяха храсти, имаше даже и две малки дръвчета. Но ето че от храсталака се подаде късо весло и внимателно насочи „острова“ още по-близо до брега…
Вълкодав изсвири с все сила с уста. Тревожният и провлечен звук със сигурност се чу из целия лагер, а дори и в светилището, където се бяха скрили храбрите велхи. Вълкодав изсвири още веднъж — рязко и късо. Това беше сигнал, който Сивчо добре познаваше: да се спасява след останалите коне. Самият вянин се извърна и с всички сили се втурна към шатрата на кнесинята.
Сегванските ратници вече бяха скочили на крака, а Храбробор тъкмо се беше вмъкнал в шатрата, за да изведе слугините и владетелката. Вълкодав го последва незабавно. Шатрата беше разделена на две половини с бродирани завеси, точно както във велхската къща. Без да се церемони, Вълкодав дръпна пердетата.
— Трябва веднага да излезете, владетелке.
Кнесинята си беше легнала облечена и с ризница, както я беше помолил. Вълкодав неведнъж се бе убеждавал в нейния кураж, но сега изглеждаше така, сякаш е завладяна от всичките страхове, загнездили се в душата й от деня на покушението насам. С трескав блясък в очите и пребледняло лице тя се надигна. Съвсем бавно, сякаш се беше пробудила от тягостен сън. Вълкодав се наведе, помогна й да се изправи и я избута навън. Еленя Глуздовна го хвана трескаво за ръката.
Отвън младите воини вече тичаха по склона, като даваха зор на уплашените слугини. Зад тях двама юначаги, с тихи ругатни през зъби мъкнеха лечителя Илад, хванали го под мишница, а друг носеше илачите му. По-добре да се затрият празничните премени и среброто, отколкото да зарежат цяровете. Вълкодав със закъснение си помисли, че никой не се е погрижил за чеиза на кнесинята в талигата. С чеиза й да става каквото ще. Негова грижа бе нейният живот.
От тъмата излетя стрела, профуча покрай главата на кнесинята и се заби в един от боровете. Вълкодав скочи на мига, издърпвайки девойката по-далеч от огъня и неговата предателска светлина. Повали я и я притисна към земята, прикривайки я с тялото си. И едва тогава се усети, че нападателите, които и да бяха те, са се оказали прекалено пъргави. Нямаше как онова островче — по-точно лодка или сал, покрит с клончета и тръстика — вече да е стигнало до брега. Значи някой се е промъкнал към тях по суша. Ловко и потайно, а караулните не са го усетили или пък оня безшумно им е прерязал гърлата. Но ако е така — от коя посока е дошъл?…
Оставаше му да се надява на Аптахар и неговите стрелци, обещали да прикрият отстъплението.
— Сега ще потичаме, владетелке — каза Вълкодав.
Слугините пищяха нейде в гората, още не разбрали какво става. Те се опитваха да се отскубнат от яките ръце на младите ратници и викаха почитаната си господарка, сякаш тя можеше да им бъде закрила.
Тревожно зацвили кон, невидим в тъмното. Прилепчо, кръжащ във въздуха над главите им, веднага се стрелна натам и изчезна безследно, а кнесинята се приповдигна на лакът:
— Снежинка!…
Вълкодав веднага я накара да се просне отново в тревата — и съвсем навреме. Ниско над тях профучаха няколко стрели. Вянинът хвърли поглед към шатрата и видя, че плътната тъкан вече беше надупчена като решето. Ако се съдеше по дупките, стрелбата бе по легнали хора, при това целта бе точно половината, отредена на кнесинятата. Ако Вълкодав не беше сколасал да я издърпа навън, не би я отървала и ризницата.
Притискайки се към тревата, към тях допълзя Храброслав. Той направо влачеше дойката. Бабата си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, камо ли да тича. Тя протегна ръце към кнесинята и изфъфли:
— Чедото ми! Жива си…
— Ще я пренесеш, Храброславе — каза вянинът.
Хайгал запротестира:
— Аз ще се оправя… момичето опазете!
— Така, всички след мен — заповяда спокойно вянинът. — Дръж се здраво, владетелке.
Сграбчи дланта й, скочи на крака и хукнаха по нанагорнището. Братята Храбри го последваха уверено, защото знаеха, че наставникът им добре вижда в тъмното и няма да сбърка пътя. Те претърчаха едва трийсет крачки, когато отзад лумнаха високи пламъци. В шатрата на кнесинята се бяха забили стрели, омотани с тлеещи кълчища.
— Не се оглеждай, владетелке — нареди Вълкодав.
… Съдено беше на кнесинята Еленя да запомни до края на дните си това лудо бягство под стрелите. Неведнъж, когато поне в мислите си подражаваше на своята майка, си беше представяла, че тя също като нея е жена-воин с шлем с пера и лъскава броня, опитна, непреклонна в сраженията и естествено — безстрашна!… Лесно е да си безстрашен, когато няма кой да те сплаши. Сън била сънувала как не е изоставила Вълкодав, пък отгоре на всичкото и се бе размечтала, че и наяве ще прояви същата храброст. Как ли пък не! Още беше не видяла врага, чула бе само песента на прелитащите покрай ушите й бързи стрели, а сърцето й вече беше в петите и коленете й бяха омекнали. Препъваше се почти на всяка крачка, все стъпваше накриво, падаше в някакви трапове, през които Вълкодав летеше като по равен път. Тя не виждаше почти нищо отпред, донякъде заради тъмното, донякъде от страх. Но при всяко залитане желязната ръка на телохранителя й я задържаше миг преди да се стовари на земята.