— Синко…
От вси страни вече прииждаха слугините, които, вече видели кнесинята, се бяха осмелили да се отделят от своите спасители.
— Владетелке!…
Всички бяха тук, включително и лечителят Илад с кутията с илачите. Колкото и да беше чудно на пръв поглед, страхливият дребен халисунец бе успял да потисне отнемащия волята страх. Сигурно защото, помисли си кнесинята, за разлика от мен, той си има работа и в битката ще има полза от него.
Сред слугините липсваше само веселата красавица Варея, която си приличаше като две капки вода с владетелката. Не се забелязваше и луничавият момък, на когото я бяха поверили.
Вълкодав каза нещо на братята Храбри, те се отдалечиха и се върнаха с няколко щита. Единия връчиха на кнесинята, другите раздадоха на момичетата.
— Защо?… — попита Еленя Глуздовна. Ако се случеше да се бият, тя все едно, не умееше да го използва.
Вълкодав отвърна:
— Сигурно ще стрелят отгоре, почитана господарке, през стената. Ще се прикриеш.
Сякаш някой чу тези думи и веднага от звездното небе падна тежка стрела и се заби право в купчината въглени. Вълкодав грабна кръглия щит и го вдигна над главата на кнесинята, докато тя неловко промушваше ръцете си през ремъците. Щитът беше дървен, тапициран с навосъчена кожа и обкован по ръба с желязо. На кнесинята й се видя възтежичък. Слугините се свиха хлипайки на земята и се притиснаха към нея и близнаците.
Вълкодав клекна до кнесинята, протегна ръка и измъкна от блузата й стрелата, омотала се в дебелото сукно под дясното рамо. После погледна девойката и изведнъж промълви, тихо и спокойно:
— Не плачи, владетелке. Не бива да плачеш. Всичко ще е наред.
Едва в този миг кнесинята установи, че цялото й лице е обляно не само в пот, но и в сълзи.
— Ще бъда ей там — каза Вълкодав и кимна към каменната стена. — Храброслав и Храбробор ще поседят при теб, владетелке.
Кнесинята реши, че тя ще умре веднага щом той тръгне и я остави. Кимна му примирено и прошепна:
— Пази се, Вълкодаве.
— А да, ето и това… — Той откопча от ремъка кинжала си и й го подаде — същият онзи кинжал, който му бе подарил благодарният Кетарн. Острието беше дълго повече от две педи и в ръцете на девойката изглеждаше като малък меч. Честно казано, Еленя Глуздовна умееше да си служи с него не повече, отколкото с щита. Но усещането за легналата в дланта й вита ръкохватка тутакси й вдъхна увереност, както обикновено става при всички, несвикнали да боравят с оръжията. Вълкодав точно затова й го беше дал.
Известно време зад стените на светилището цареше подозрителна тишина…
— Те докосват човека и той веднага пада… — с обречен глас изговори някакъв млад воин, застанал до вянина. — Само да те пипнат — и всичките ти кости за миг се топят, като масло…
— За какво говориш? — попита Вълкодав, докато измъкваше от калъфа предварително подготвения („завързания“, както се изразяваше неговото племе) лък и разкопчаваше направения от брезова кора капак на тула. Чудеше се къде ли може да се е запилял Прилепчо и дали не му се е случило нещо.
— За призраците… — промърмори юношата, донякъде стеснявайки се от своята боязливост. Вълкодав не се вгледа в него — и така беше ясно, че челюстта на горкия младеж трепери. — Те там сигурно вече са избили витязите… Единствената надежда е светилището… Макар че Боговете, изглежда, не са нашите, кой ги знае какви са…
— Призраци! — изсумтя вянинът. — Къде се е чуло и видяло призраците да стрелят с лъкове и когато тичат из гората, храстите да пращят?…
А защо не се вижда и не се чува Лъчезаровата дружина, ето за това човек определено си заслужава да се замисли.
— А освен това, според мен, призраците не псуват — смутено произнесе друг глас и Вълкодав разпозна оня, дето го беше кръстил Русолявия. — Винаги съм смятал, че те, напротив… ругаят, и още как — и си отиват. Чух един там, долу… — Младият ратник се усмихна. — Как псуваше някаква продупчена лодка! Даже научих четири нови скверни думи…
Всички наоколо се засмяха сдържано.
— Ти, братко, изглежда, си научил и древните езици — предположи приближилият се Мал-Гона. — Поне разбра ли на какъв език псуват?
Русолявия отговори с безкрайно смайване:
— На солвянски!…
Долу, откъм лагера, внезапно се чуха ликуващи викове. Вълкодав се вслуша и разпозна нещо от рода на: „Намерих, намерих!…“ Докато се чудеше какво би могло да означава това, виковете се смениха с неразбираем ропот и утихнаха съвсем.