Оказа се, че младата владетелка е успяла да накара слугините си да помагат на лечителя и самата тя също не изоставаше от тях, а подкрепяше ранените и ги отвеждаше зад сигурната защита на стените. Наблизо лежаха телата на двама от разбойниците, изхитрили се да се покатерят на стената — и двамата с шлемове с гребени и древни нагръдници. Под брадичката на единия стърчеше дълъг боен нож. Този удар не го знаеха в Галирад, Вълкодав лично беше обучил близнаците на него. На другия разбойник, изглежда, му бяха изсипали горещи въглени в лицето и за миг го бяха зашеметили. Точно така — дланта на дойката, която разсейваше с приказки един измъчван от раната си момък, беше омотана с парцал, а самата старица изглеждаше страшно горда.
— Не ме запомняй с лошо, бан-риона — бавно, с чужд, нисък глас изговори Ертан. — Отивам си. Гелам… ме чака…
— О, я стига, стегни се! — изсумтя Вълкодав. Положи девойката на земята, придърпа я към жертвения камък и я настани удобно, като започна внимателно да разрязва кожената й куртка. Кнесинята застана на колене до тях, като грижливо придържаше клюмналата й глава. По страните й отново пробягваха сълзи: струваше й се, че животът на славната велхиня всеки миг ще изтече между пръстите й, като бягаща вода. Как да го удържи?…
През това време покрай тях се завъртя още един ранен — оказа се, че е Русолявия. Бившият хлебар страдаше жестоко: беше изгубил в сражението окото си и главата му бе стегната с кървава превръзка, а под здравото му око все още се виждаше неотдавнашна синина. С тази синина, доколкото Вълкодав знаеше, го бе възнаградила самата Ертан, заради прекалената му страст. Русолявия плъзна поглед по откритата й, облята с кръв гръд, разтегна непослушните си устни в хищна усмивка и заяви:
— Ненапразно получих един в мутрата, знаел съм май къде да си пъхам ръцете. Гледай ти, каква красота е прикривала!
Илад намаза с нещо прозрачно кожата около ножа, сложи пръсти под раната и се заслуша в сърцето.
— Важното е, че зърното не е пострадало — с тон на познавач отсъди появилият се от тъмнината Аптахар. — Ти, момиче, първо трябва да родиш двайсетина деца, после вече може да умираш.
Ертан вдигна ръка, опитвайки се да ги заплаши с юмрук, и изгуби съзнание.
Нападателите вече не бяха много повече от обсадените, които сега бяха сигурни, че ще успеят да отблъснат атаката. Разбойниците също го разбраха и отдолу, от брега, прозвуча рог и Вълкодав веднага си спомни разказа на Ертан за похожденията на дядо й и за задгробния рог, на който по никакъв начин не би могъл да тръби жив човек. Звукът, приглушен и зловещ сякаш излизаше изпод земята. От него по гърба на Вълкодав полазиха тръпки и вянинът се запита защо разбойниците не са го надули още в самото начало, за да уплашат всички. Нямаше много време да разсъждава по този въпрос, но единственото обяснение, което му хрумна, не се оказа особено утешително.
Нужна им е била кнесинята…
И те са се досещали или просто са знаели, че при нея са на служба хора, които, без да се замислят, ще се хванат за оръжието. И без бой няма да дадат своята почитана господарка не само на някакви си там духове на отдавна измрели злодеи, но и на самите Тъмни Богове, ако те изведнъж решат да дойдат за нея.
Вълкодав се наведе над убития разбойник, надникна в мъртвите му очи. Точно така. Към него, като две бездънни пукнатини в зимния лед, гледаха невероятно разширени зеници. Вянинът вдигна клепачите и на втория. Абсолютно същото.
Над хоризонта на изток вече се разгаряше тънката ивица на зората. Разбойниците отстъпиха и се скриха в гората, като се постараха да отнесат със себе си или да доубият своите ранени. Защото пленниците неминуемо щяха да бъдат заставени да проговорят. Макар че сигурно вече на всеки беше ясно, че повече никой няма да повярва на приказките за войнствените духове, излизащи от Кайеранските тресавища.