— Напразно сте убили и двамата — каза Вълкодав на близнаците. — Можехме да ги поразпитаме.
Храбробор се изчерви целия и отговори:
— Ами така се изплашихме, че…
Кнесинята седеше до Ертан и галеше мократа й глава. Виждаше се как треперят ръцете й. Тя още не можеше да повярва, че злощастната нощ е към края си.
— Всичко е наред, бан-риона — рече тихо Ертан. — Отблъснахме ги.
Тя лежеше със затворени очи, смъртно бледа, но от устата й вече не течеше кръв. Твърдеше, че почти не изпитва болка, ако лежи неподвижно.
После откъм страната, противоположна на блатото, се чу бойният вик на галирадската дружина, звън на оръжия и тропот на копита.
— Аха — уморено каза Вълкодав. — Ето го и Лъчезар.
— Искам да знам къде го беше отмъкнал Хег досега — яростно измърмори Аптахар и клекна до него. Това беше любимата поза на сегваните. Другите племена обикновено виждаха в нея неизчерпаем източник за подигравки, обаче сега на никой не му беше до шеги.
Вълкодав измъкна меча от ножницата си, сложи го напреки на коленете си и започна да го чисти. Знае се какво става с острието, ако не се почисти навреме от кръвта. Той също можеше да каже много неща за Лъчезар, но се сдържаше пред кнесинята.
Болезнено куцайки, към тях се приближи Мал-Гона и седна на земята, като неловко протегна напред превързания си с парцал крак. Беше загубил в сражението четири прекрасни момчета и сега бе разстроен и разгневен.
— Не си ли виждал Мужила? — попита мрачно Аптахар.
— Да пукне дано твоят Мужила!… — изрева велхът. — И да са му видели сметката — няма да плача!
На солвянските ратници, чули тези думи, и през ум не им мина да възразят. Кнесинята гледаше мъжете, които още не бяха успели да се съвземат след битката. Навярно трябваше да се поставят на място юнаците, да бъдат заставени да почитат този, когото старейшините са сложили над тях. Но именно в това беше бедата — не можеш да принудиш никого да уважава човека, който с нищо не е заслужил подобна чест.
И кнесинята каза нещо съвсем различно.
— Аз не съм достойна да бъда владетелка… — тихо се обърна тя към Вълкодав. — Аз… така се изплаших…
Вълкодав вдигна глава и се усмихна. Аптахар и Мал-Гона я изгледаха, после се спогледаха и се разкикотиха едновременно. След известно време вече се смееха всички в малката крепост, дори и тези, над които се бе трудил Илад.
През това време долу се вдигаше шум и се надаваха крясъци. По всичко личеше, че Лъчезар и хайката му прогонваха „призраците“ обратно към блатото. Няколко момчета с остро зрение се изкатериха върху камъните; ставаше все по-светло и те видяха лодките да се измъкват през разлива. Най-обикновени плоскодънни лодки, само че на бордовете им още се търкаляха тръстикови стъбла и преплетени клони. Останалата част от прикритието им плуваше в застоялата вода: разбойниците бягаха.
Когато по склона на хълма зачаткаха копитата, ратниците отново се хванаха за лъковете и викнаха строго към новопоявилите се.
— Идва славният болярин Лъчезар Лугинич! — долетя насреща им гласът на Плишка. — Път за болярина!
Освободиха пътя на болярина, макар и без почтителността, с която той бе свикнал в Галирад. Лъчезар скочи от врания кон и влезе стремително в светилището, съпроводен от Канаон и Плишка. Останалите искаха да се вмъкнат след тях, но не ги пуснаха, като им казаха, че вътре и без това има достатъчно хора. Всъщност ратниците, току-що отблъснали нападението над владетелката си, изобщо не искаха да допускат при нея външни хора.
Обаче Лъчезар, както скоро се изясни, гледаше на нещата по друг начин.
— Сестро! — възкликна той ликуващо. — Разбихме ги и ги разгонихме, спасена си, сестро!
Кнесиня Еленя мълчаливо го гледаше отдолу нагоре. Вълкодав вече стоеше край нея, до лявата й ръка, малко по-напред. Сиво-зелените очи опипваха напрегнато и болярина, и двамата главорези зад гърба му. Лъчезар не можеше да не забележи, че към него тук вече се отнасяха като към чужд. Никой не споделяше възторга му по повод на спасението на „сестричката“, никой не отвърна на ликуващия възглас. Освен дружината, тряскаща с мечове по щитовете:
— Слава на болярина…
— Ти по-добре кажи, воеводо, къде се шляеше с твоите, докато ние се бихме? — обади се мрачно Мал-Гона. Между другото, двамата старшини, велхът и сегванинът, дори не си и помислиха да станат при вида на младия велможа. А наред със старшините — и техните хора.
— Длъжен ли съм да давам отчет на тебе, чужденеца?… — възмути се Лъчезар. — Освен това и аз трябва да ви питам някои неща, крадливи муцуни! Защо отмъкнахте сестра ми неизвестно къде, без нищо да ми кажете? Едва ви намерихме, вие и една добра дума не струвате! Защо… — това се отнасяше вече до Вълкодав, — защо владетелката бягаше сама, а нищо и никаквата дойка, робинята, я носиха на ръце?!