Телохранителят не би се отказал, на свой ред, да се поинтересува откъде боляринът е узнал тези подробности. Но не успя. Разгневеният Лъчезар подскочи към него и с все сила го удари с юмрук в лицето.
Тоест не го удари, естествено. С Вълкодав подобни номера не се случваха вече много, много отдавна. Тялото, едва съвзело се от ръкопашния бой, направи всичко само. Главата се дръпна едва-едва встрани, дясната ръка полетя напред, като основата на дланта се спря в челюстта на болярина. Ако Вълкодав беше ударил както трябва, Лъчезар щеше да лежи със строшен врат. Но вянинът не нанесе удар, просто силно бутна велможата и го отхвърли в ръцете на Плишка и Канаон. Те го подхванаха и внимателно му помогнаха да стане.
Всичко се случи страшно бързо, толкова бързо, че никой не успя да се хване за оръжието.
— Вълкодаве… — прошепна кнесинята.
Лъчезар мушна бавно пръсти в джоба на пояса си и измъкна оттам тънка носна кърпичка, с която изтри устните и брадичката си. После я хвърли гнусливо на земята. Като видя това, на Вълкодав също му се прииска да плюне върху дланта си и да я избърше в панталона. Но се удържа, макар и не без усилия.
— Сестро — обади се боляринът тихо, — ти си се обградила с хора, на които не подобава да се намират до теб — нито по произход, нито по заслуги. Това е позор за теб, сроднице. Обърни внимание на предупрежденията на Боговете: спомни си колко странни и неприятни неща се случиха с теб от деня, в който ти доведе в прикъта този корен на всички злини, този произхождащ от простолюдието вянин, който отдавна е забравил как се е казвала майка му! Ти дори не знаеш кой е той и откъде е, но кой знае защо му се доверяваш значително повече, отколкото на мен. Та нали аз не съм сляп, сестро, всичко виждам. Дълго търпях, но стига вече! Баща ти ми нареди да те отведа при годеника ти, но посъветвам ли те нещо, твоят вянин веднага нарежда да се направи обратното. Досега ти постъпваше по такъв начин, че никого да не обидиш. Това не може да продължава. Избирай, сестро — или аз, или той! Аз, твоят роднина, с когото заедно си играла! Или той, случайният минувач, който днес е при теб, а утре — иди го дири! Избирай!
Кнесиня Еленя вдигна отчаяно очи към телохранителя си. Вълкодав стоеше мълчалив и неподвижен. Не я погледна. Следеше внимателно Лъчезар и двамата му юначаги. Отново я принуждаваха да решава и тя нямаше с кого да се посъветва. Кнесинята си помисли, че всъщност не знае много за вянина, който не блестеше с произхода си. Само това, че миналото му наистина е било тъмно и че от време на време става наистина страшен. И още нещо… нещо, което предпочиташе изобщо да не бе научавала…
Тя отговори тихо, почти шепнешком, но твърдо:
— Сега и занапред ще постъпвам така, както ми подскаже моят старши телохранител, синът на вяните, наречен Вълкодав…
— Правилно ли чух, сестро? — попита Лъчезар.
— Браво, кнесиньо, крайно време беше, Храмн е свидетел! — каза Аптахар с голямо облекчение.
Мал-Гона поглади червеникавите си мустаци и кимна тържествено:
— Праведни думи изрече ти, бан-риона, в това светилище.
— Да намерим Мужила — на мига ще му вземем и старшинството, и пояса! — извика на солвянски млад глас. — Не ни се нрави! Кажи го наместо нас, Декша!
За известно учудване на Вълкодав, на името се отзова ратникът, който до този миг му беше известен под прозвището Русолявия. На Декша му беше мъчително да говори заради окото, но все пак произнесе:
— Право дума владетелката!
Така е след сражение или друг вид голямо усилие. Почувствалите своята мощ хора започват да вършат делата си със същата юначна решителност, в която действат и в битките. В такива мигове нищо не може да им се опре, всичко им се удава. Току-виж ратниците се заели даже и на болярина да отнемат воеводския пояс, но в този миг отвън се чу шум от приближаващи се хора, а после и гласът на велиморския посланик Дунгорм:
— Какво?… Жива?… — И вик: — Пуснете ме при нея!…
Галирадците нямаха нищо против Дунгорм и охотно го пуснаха вътре. Бледият и разтреперан посланик нахлу в светилището на бегом, което не прилягаше особено на положението му на велможа. Имаше вид на човек, който наистина е видял привидение. Погледът му веднага се спря на кнесинята. Дунгорм се приближи към нея, без да вижда никого и нищо друго, и падна на колене.
— Владетелке… — Нарлакът се пресегна да докосне ръката й, но не посмя, опасявайки се, че тя може да се разтвори във въздуха. Кнесинята сама го прегърна, накара го да се вдигне от земята и го сложи да седне до нея. Обичайното лишено от суета достойнство бавно се връщаше у Дунгорм.