— Какво се е случило, благородни посланико?
— Аз… владетелке, аз бях сигурен, че ти… — с все още несигурен глас отвърна Дунгорм. Направи свещения знак и едва се реши да промълви: — Видях как те убиват долу!
Тогава Вълкодав разбра къде се е дянала веселата красавица Варея. Нямаше вече тя да доизносва старите дрехи на кнесинята, нямаше да пробва новите. И шеги относно приликата между двете девойки повече нямаше да има.
Дунгорм разказа, че по време на първата тревога неговите велиморци наскачали живо и застанали в боен строй, вдигнали щитовете си и незабавно тръгнали към шатрата на кнесинята. Но там вече нямало никого, а шатрата догаряла.
Докато той говореше, Лъчезар кимна тихомълком на помощниците си и излезе навън. Изглежда, беше разбрал, че за първи път силата не е на негова страна. И даже още по-зле. От този миг нататък обикновените ратници и велиморците се бяха заели с охраната на кнесинята. На него вече нямаха доверие. „Сестра“ му възнамеряваше занапред да слуша само своя телохранител. Дивия вянин. Каторжника. Убиеца. А той, Лъчезар, ако не искаше да изложи окончателно себе си и дружината си, беше най-добре да не се забърква в спорове с тях. Това вече всички разбираха.
Варея и сегванският воин, който я бе отвел в гората, лежаха на стотина крачки от огъня, който смрадливо пушеше на мястото на красивата вълнена шатра. Двама навъсени велиморци охраняваха телата. Рязаната стрела с широк накрайник беше разкъсала кръвоносната жила на шията на сегванина, но той не беше умрял веднага, а още известно време се беше отбранявал, притискайки раната с ръка. Заради това бяха накълцали храбреца на парчета, така че дори лицето му не можеше да се разпознае.
А на момичето му бяха отсекли главата и тържествено я бяха отнесли нанякъде, намотали на ръката си дебелата плитка.
Ето значи защо разбойниците изведнъж бяха започнали да ликуват, ето защо не се хвърлиха да догонват скрилите се в светилището. Бяха решили, че благополучно са свършили работата си, като са се разправили с кнесинята.
Която някой все така искаше да убие…
Малко по-късно намериха и главата на горката слугиня. „Призраците“ я бяха отнесли обратно в разпръснатия лагер, за да я покажат на някой, който добре познава в лице дъщерята на галирадския кнес. „Не е тази!“ — е изревал злобно този някой. Отсечената глава е полетяла в огъня, а разбойниците са тръгнали с ругатни нагоре по хълма.
Но по това време истинската кнесиня вече е била в безопасност…
Откриха и Мужила. Личеше си, че преди смъртта си солвянският старшина беше стоял на колене и молил за пощада. Дори не беше измъкнал меча си от ножницата. Галирадците не се захванаха да палят за него почетен огън. Просто изкопаха яма и го погребаха в нея, като го сложиха на една страна, с колене, опрени до гърдите. Някога бяха погребвали по този начин робите, за да служат и на оня свят на знатните господари.
Ремъкът му на старшина — от кожа на див бик, със сребърни токи — измиха в чиста вода, пренесоха го над огън и едва тогава го препасаха на Декша Русолявия.
Велхите, сърцати конници, от векове учеха добрите коне да търсят ездачите си, с които ги е разделила битката. Почти всичките воини от отряда на Мал-Гона, с изключение на неколцина намериха конете си в опожарения лагер. Умните животни бяха изчакали злодеите да се махнат и се бяха върнали. Наложи се обаче останалите да бъдат издирвани из гората. Вълкодав беше сигурен, че Сивчо ще си дойде сам. Че и Снежинка ще доведе със себе си. Но той не се появи.
Вече съвсем се беше съмнало, когато от гъсталака дохвърча Прилепчо и с писък закръжи над главата на Вълкодав, а после се хвърли обратно, канейки стопанина си да го последва. Вянинът тръгна подире му, но Прилепчо врещеше развълнувано и летеше все по-бързо, така че скоро Вълкодав хукна да тича. След известно време между дърветата се мярна сребриста бяла козина, дочу се познатото цвилене. Снежинка!
Кобилата също позна Вълкодав, затича се насреща му, подуши го и се отдръпна: човекът миришеше на кръв и смърт. Все пак тя позволи да бъде хваната за юздата, и точно в този миг сред елите, препъвайки се на три крака, с клюмнала глава, се появи Сивчо. Над предния му ляв крак стърчаха две пречупени стрели, а по задницата беше леко одраскан от копие. Измъченият жребец трепереше целият, но се мъкнеше след Снежинка, без да изостава. И кобилата не го оставяше, чакаше и нежно пръхтеше, въпреки че вече отдавна можеше да се е върнала сама при стопанката си. Вълкодав видя, че по копитата на Сивчо има кръв. Бойният кон знаеше как да постъпва в схватка, когато е обкръжен от врагове.