Вянинът го прегърна през шията и започна да гали мократа гореща козина. Конят застена и притисна главата си към рамото му…
Когато Вълкодав отиде да навести Ертан, жената-воин беше в пълно съзнание. Той поседна при нея и я погали по бузата. Тя обърна главата си към него и попита тихо:
— Видя ли ги, Вълкодаве?…
Той, общо взето, разбра за какво говори, но за всеки случай също така тихо попита:
— Кои?
— Душите — отговори велхинята. — Душите на тези, които са загинали тук преди двеста години…
— Да ги видя — не ги видях — каза Вълкодав. — Но ми се стори, че са някъде наблизо.
— А аз ги видях — прошепна Ертан. Вянинът не се учуди и не се усъмни: кой друг да види безплътните души — та нали самата тя беше на границата между живота и смъртта. А момичето продължи: — Струва ми се, че ние отмъстихме за тях…
Вълкодав кимна. И той имаше същото усещане. Макар че блатните разбойници нямаха никакво отношение към Гурцатовото войнство, ако не се брояха шлемовете с гребените.
— Моят народ вярва, че тези, за които е отмъстено, могат отново да се родят и да придобият плът на земята.
Искаха да издигнат шатра за владетелката, но тя отказа. Затвориш ли се в шатрата, пак ще зачакаш да те сполети нещо неприятно. Тя се сви на кравай под одеялото и се опита да заспи, но сънят не идваше. Кнесинята непрекъснато отваряше очи и гледаше Вълкодав, който седеше тихо до нея. Косите на Вълкодав отново бяха сплетени така, както се полага на убиец.
… Дойката разказваше с ясен глас и изговор: Горкун Синица се оказа учтив и не по вянски словоохотлив момък. Как само засия, когато видя на масата с гощавката своите краставици! Хитрата Хейгал сама напълни зелената стъклена чаша на търговеца, разпитвайки го за това-онова. Неотдавнашното покушение над владетелката още беше в устата на всички и скоро разговорът около масата напълно естествено засегна двубоите и знаменитите сражения.
„Да се спрат три коня с една ръка? Как така не може да бъде?! — възмути се Горкун от престореното недоверие на бабката. — Та аз сам съм го виждал на панаира, преди… чакай малко… да, преди петнайсет години. Кой? Как да не си спомням?! Ковачът Межамир Снегир!…“
След два дни Еленя Глуздовна заедно с дойката си измислиха предлог да посетят улицата на ковачите. Майстор Късмет подробно обсъди с Хайгал формата и украшенията на новия нож за колан и направо разцъфтя, откривайки в бабката истински познавач на добрите хладни оръжия. В разговора се вмъкнаха имената на прославени мечове и техните велики създатели. Старицата случайно спомена за Межамир Снегир и Късмет въздъхна.
„Добър майстор беше, жалко за него… Защо ли? Та нали той се ожени в рода на Сивия пес, знаеш сама как е прието при тях. А помниш ли какво стана после със Сивите песове?… Грях е да го кажа, но този, който изгори Човекоядеца в замъка му, направи добро дело…“
Вълкодаве, Вълкодаве… Кнесинята гледаше последния Сив пес, неподвижен и мълчаливо седящ покрай нея, и знаеше, че той никъде няма да отиде. А докато беше с нея, тя бе в безопасност. Премести се така, че коленете й да допират топлото й тяло. И постепенно задряма.
12. Песента на Надеждата
Малката войска отново се движеше напред по Стария път. Една-единствена талига се запази цяла — главно благодарение на това, че маронгът наистина не гореше. Огънят жадно беше облизвал гравираните червеникави странични дъски, но така и не беше успял да ги захапе. Сега в нея, по изрично разпореждане на кнесинята, бяха настанени ранените. Зестрата — тази част, която бяха успели да спасят — натовариха на конете. Ако пътят им беше като предишния, преди Ключинка, през приятелска страна, биха могли спокойно да оставят ранените в което и да било селце край пътя. Навсякъде с радост щяха да предоставят на хората на кнесинята и грижи, и защита. А през зимата и в самия Галирад биха откарали нуждаещите се от помощ. Обаче тук, отвъд Сивур, никой не можеше да се надява на приятелство с местните жители.