Ако тези местни жители изобщо ги имаше.
Господарят Глузд, неотдавна пътешествал до Велимор, и на отиване, и на връщане беше минал по Новия път. А по тукашните места след Кайеранските тресавища не бяха достигали нито Ертан, нито дори дядо й. Жената-воин успя да си припомни само смътни слухове за горски племена, които уж се падали далечни роднини на ливадните велхи. Само че по нейните думи малко хора биха се гордели с подобно родство. Ако наистина горският клан, избрал си спокойното уединение сред зелените пространства, си бе спечелил не особено почтителното прозвище „блатен“, то тукашният народец — ако, разбира се, наистина бе издънка от велхския корен — би трябвало да бъде наречен най-ласкаво тресавищен. Друг е въпросът, че Ертан не искаше да клевети никого, особено онези, които нито веднъж не бе виждала.
Жената-воин говореше бавно, почти без да отваря очи, и често спираше, за да си почине. Илад я съветваше изобщо да не говори, но тя не го слушаше. Беше полулегнала в колата, препасана през гърдите с широка превръзка.
Колкото и внимателно да караше конете старата Хайгал, от време на време колелото неизбежно се натъкваше на камък или попадаше в дупка. Тогава Ертан побледняваше и стискаше зъби. Ранените мъже от време на време добродушно се препираха на кого е дошло ред да се настани до нея.
— Може и аз да съм чувал нещо за тъдявашния народ — обади се Вълкодав. Той пазеше Сивчо и водеше жребеца за поводите, тъй като колата и така се движеше със скоростта на пешеходец. — От един търговец — продължаваше вянинът. — Онези хора излезли на пътя и той предложил да им продаде гърнета. Те само се изплюли: не били направени, както ги работели предците им. Търговецът разбрал, че ако нещо не е прието при тях, значи не е от Светлите Богове. И ги нарекъл „харюки“. А дали са били същия народ, не знам.
— Харюки — замислено се обади кнесинята. — По вянски това означава, ако не се лъжа, „сърдитковци“?
Тя също вървеше пеша, макар че Снежинка не беше пострадала в битката. Вълкодав мислеше, че кнесинята иска да поеме бремето на ратниците, които вървят пеша, и по този начин да уважи обикновените войници, спасили живота й.
Що се отнасяше до Лъчезар, той вече не уговаряше „сестра си“ да се държи по-близо до дружината. Смяташе се за жестоко и несправедливо обиден и постоянно се стремеше да подчертае това. Както и намерението си да продължава да служи на кнесинята и да я защитава, въпреки всичко. Хората му разполага лагера си така, че да виждат останалите, но без да са при тях. И по време на походите се държаха по същия начин: наблизо, но отделно. С печалното достойнство на изпаднали в немилост, без за нищо да са виновни. Вълкодав виждаше, че кнесинята все повече и повече я измъчва съвестта. Според него — напълно неоснователно.
Настъпило беше третото или четвъртото денонощие откакто те, погребали с чест падналите в боя, напуснаха Кайераните. Вече идваше време да спрат за почивка, когато кнесиня Еленя, хвана телохранителя за ръката и го накара да се отдалечат от колата, за да не чуе никой нищо.
— Всички ние не бяхме прави — понижавайки глас, каза тя на Вълкодав. — Лъчезар — че ме уговаряше да минем по Стария път. Аз — повече от всички, защото го послушах… Ако не го бях послушала, никой нямаше да загине, нали така?… — Гласът й трепереше, тя се опитваше да говори твърдо, но той виждаше, че е готова да заплаче. — И ти не беше прав — продължи тя. — Напразно удари Лъчезар. Защо така не го обичаш? Е, той има тежък характер, но все пак… Той ми е роднина…
Вълкодав се огледа наоколо тъжно, но нищо не каза. И какво ли можеше да каже?
— Мълчиш — въздъхна кнесинята. — Знаех си, че няма да има смисъл… — И сърдито го стрелна с очи. — Вярно е това, дето го говорят за теб: като умееш да се биеш, си мислиш, че във всичко си прав!
— Не съм бил болярина, владетелке — мрачно каза Вълкодав.
— Аз като че ли не те видях!
Вянинът кимна:
— Не ме видя, владетелке.
Кнесинята мълча известно време, като хапеше устни, а Вълкодав се молеше тя да прекрати този мъчителен за него разговор. Но през Окото на Боговете точно в този миг пробяга бяло облаче и навярно именно затова молитвата му отиде на вятъра.