— Казаха ми — отново започна девойката, — че ти нито веднъж не си се обърнал към болярина, говорил си му само чрез някой друг. Пък и аз самата не съм глуха. Ти си вянин: значи за това си има някаква причина. Вие се скарахте веднага, след като те наех. И двамата ми служите, длъжна съм да се доверявам и на единия, и на другия… а вие сте готови да се изядете. Защо?
Вълкодав изруга мислено, а на глас каза:
— Не си струва да говорим за това, владетелке.
Тя го сряза:
— Струва си! Нали тогава не избрах него, въпреки че ми е роднина. Нали след всичко трябва поне да знам какво ти е на ума?
„Владетелке — би могъл да каже Вълкодав на кнесинята. — Твоите витязи и боляри, всичките до един, първо на първо щяха да са щастливи, ако можеха да ме разкъсат. Само Десняка, като разбра, че аз съм ти като вярно куче, всичко ми прости. А Левака е готов от кожата си да излезе, но да ме погуби. Взе за телохранители ония главорези, Канаон и Плитка… Защо? Аз да не съм някой глупак?… Когато се прехвърляхме през Сивур, беше готов да ми прегризе гръкляна, само и само да те прати на първия сал. Да ти кажа ли, кнесиньо, кого сгащиха на другия бряг велиморците?… А Стария път? Намерил той време против нечистите сили да се опълчва — докато води сестра си към жениха й. И когато ония ни нападнаха, къде се дянаха неговите юнаци? Не стана ли прекалено много, владетелке? А сега помисли сама: коя е първата невяста след тебе в Галирад? Е, сещаш се, ако с тебе нещо… коя ще оженят веднага за сина на Човекоядеца, за да не се разгневи?… Правилно, Варушка-красавицата, сияйната празноглава сестрица на Лъчезар Лугинич…“
Ето колко много неща би могъл да наговори Вълкодав на кнесинята. Като по този начин бе напълно възможно да избави себе си и нея от множество злини. Но той по-скоро би отхапал езика си. Затова каза само:
— Аз съм тук, за да те пазя, владетелке. А не да клеветя роднините ти.
Вятърът разроши косите му, които той за пръв път след сражението бе привел в обичайния им вид.
Кнесинята разбра, че няма да измъкне от него повече нито дума. И се оклюма, дори едва не се разплака от безсилие. На своите седемнайсет години тя умееше да разговаря на търговете с шумния галирадски народ и да убеждава белокосите упорити мъже, които можеха да й бъдат дядовци. Единствено с Вълкодав се получаваше като в поговорката за косата, натъкнала се на камък. С тази съществена разлика, че от този „камък“ цялата й свита се боеше до смърт. Открито или тайно. Самата кнесиня вече разбра, че ако вянинът е взел решение, е безполезно да го уговарят. Да му се нарежда — също. Да беше решил, с някаква детска обида си помисли кнесинята. Веднъж завинаги. За себе си и за мен. За нас двамата. Нали не искаш така…
Докато се връщаха към колата, Вълкодав забеляза отрок на кон, който идеше в бърз тръс от челото на обоза. Освен хората на Лъчезар на коне сега бяха само съгледвачите. Вълкодав забеляза как братята Храбри веднага се напрегнаха и се приближиха. Буйни млади хора, много им се искаше да защитят кнесинята от някого. Самият Вълкодав не се обезпокои особено много, когато видя патрула. Ако беше намерил на пътя нещо наистина опасно, младият воин щеше да донесе лошата вест по друг начин. Вълкодав видя как се обръщаха към него ратници и го питаха за нещо. В отговор юношата махаше с ръка и ги успокояваше.
Когато колата наближи, отрокът слезе от червеникавия кон и тръгна, като го водеше за юздите.
— Владетелке! — поклони се той на кнесинята. — Прости ми, владетелке, тукашният народ е изпратил трима мъже на пътя. Разправят, че искат да поговорят с теб.
— Що за хора са? — попита Еленя Глуздовна. Рядката копринена мрежичка отново се люлееше пред лицето й, притисната със сребърен венец. — Как изглеждат? Видя ли ги?
— Говорят като велхи, владетелке — отвърна юношата и след кратко замисляне добави: — Като източни. Макар и не съвсем. И лицата им са като на велхи, само че…
Той сви рамене и замълча, не можеше да предаде с думи странното чувство, което бе изпитал при вида на горските мъже.
— Добре — кимна кнесинята. — Кажи на старшините да се съберат тук и нека да доведат онези хора.
Отрокът пристъпи от крак на крак.
— Те са въоръжени, владетелке. Ще наредиш ли да им вземем оръжието?
— Нищо не им взимайте — разпореди се веднага мъдрата девойка. — Ние също сме въоръжени. Не бива да ги обиждаме.
Вълкодав, естествено, не каза, но одобри нарежданията й. Веднъж, когато бяха още у дома (той, за свое учудване, вече мислеше за Галирад като за дом), случайно чу как Еврих казва на Тилорн: „Колкото по-примитивен е дивакът, толкова по-лесно се обижда.“ Тогава вянинът бе решил, че тези думи се отнасят за него и страшно се беше обидил, но не го показа, защото не върви да обсъждаш неща, които не са предназначени за твоите уши. Едва след като изчака цели две седмици, той попита Тилорн какво означава „примитивен“. Ученият му обясни. Сега той си спомни неразбираемата дума и осъзна колко глупаво е било да се обижда тогава. Трябва да си се родил кръгъл глупак или надут солвянин, за да смяташ вяните за неразвити и прости като дръжка на брадва. Виж, харюките бяха друго нещо. Ако това наистина бяха харюки. Какво да очакваш от племе, което вече цели двеста години не си е показвало носа от родните гъсталаци и е допускало при себе си малцина външни. Само в приказките мъдреците живеят в заключени кули, където никой не припарва. В живота това не се получава.