А нали тримата телохранители именно затуй бяха до кнесинята — за да не обърнат обидчивите диваци против нея оръжията, които тя благородно им беше позволила да запазят.
Красивото сгъваемо кресло, което владетелката бе взела със себе си точно за такива случаи, беше изгоряло заедно с шатрата. Така че в употреба влезе коженият сандък на Илад; лечителят само изохка, явно смяташе, че съхраняваните там билкови лекове точно тогава ще потрябват на някой от болните.
— Нищо, ще стана — увери го кнесинята. — Много важно!
Бързо наметнаха сандъка с красива бродирана покривка. Кнесинята седна, слугините изправиха гънките на белия, подшит с вълна плат и застанаха в знак на почит отзад и отстрани. Мал-Гона и Аптахар пристигнаха на бегом, Декша се появи малко по-късно — не можеше да тича заради раната. Лицето му и без това беше позеленяло. Илад веднага се порови в меката кесия на колана си и сложи в дланта му малко жълто зрънце. Декша сложи зрънцето в устата си и изкривявайки лицето си в гримаса заради горчивия вкус, с благодарност намигна на лечителя. Заради болката не можеше да кимне.
Левака, с неговото наранено достойнство, изобщо не дойде, макар че го повикаха.
Горските гости се показаха почти веднага след като приключи суматохата около приготовленията. Бяха трима мъже, всичките ниски и набити, в дрехи от вълна и дебели наметки, украсени с изрисувани растения в различни оттенъци на жълтото и червеното. На Вълкодав му се стори, че тримата си приличат, сякаш са братя. Или баща със синовете си. Вгледа се по-внимателно и му направиха впечатление ниските чела, масивните челюсти, забележими дори през брадите, и мрачното изражение на очите. Такива изражения имат хората, които с всички сили се стремят да осъзнаят нещо, но си дават сметка, че това не е във възможностите им. Наистина са харюки, реши за себе си Вълкодав. Сърдитковци. Нищо чудно да се окаже, че от поколения се женят за родните си сестри. Поне за доведените е абсолютно сигурно!
Междувременно горските посланици спряха пред кнесинята и коленичиха. Двамата отстрани паднаха на две колена, а средният — само на едното. Вълкодав се вгледа в него. Плащът му беше от евтина вълна — мечешка, — но как само беше скроен! Кожата от главата на звяра служеше за качулка и почти покриваше лицето, в кожата с лапите бяха вмъкнати ръцете и краката, а всичките следи от разрезите и шевовете бяха толкова изкусно замаскирани, че не се виждаше никаква следа от тях. Свещена дреха, която прародителят-звяр е позволявал да се носи само от най-старшия сред своите потомци. И то не всеки ден, а само в особени случаи, които изискват прародителски надзор.
Коленичилите сърдитковци мълчаха и чакаха младата владетелка да се обърне към тях, а тя нямаше намерение да ги измъчва.
— Приветствам ви, добри хора, под лоното на тази гора — каза тя на езика на източните велхи. — Няма да ви питам кои сте. Ние преминаваме оттук като гости, вие сте стопаните, вие трябва да ни питате, а ние — да отговаряме. Ще кажа само това, което веднага се вижда: вие сте хора от достоен и силен род, рода на Горската Красота… — При тези думи тя многозначително погледна плаща от мечешка кожа на мъжа в средата. — Може ли странницата, попаднала във вашите изобилни ловни полета, да услужи с нещо на яките ловци?
Отговори й застаналият отдясно:
— Нека кукувицата ти изкука от зеленото дърво, светла владетелке. Ронаните, децата на Горската Ягода, благодарят на Господаря на Пътеките, пожелал да те доведе за тяхна радост. Светлата владетелка ще окаже на ронаните огромна чест, ако се съгласи да им подари половин ден.
Вълкодав бързо съобрази, че като бяха минали по по-прекия Стар път, пътешествениците всъщност бяха спечелили доста време. Значи можеха да си позволят непредвидена почивка. Кнесинята прие учтиво поканата на сърдитковците; явно си беше направила същата проста сметка. Следващата мисъл на подозрителния вянин беше за възможна уловка. А ако странният народ се бе уговорил с разбойниците и сега искаше да погуби пътниците? Случвало се бе и по-рано, хиляди армии бяха влизали в гората, водени от уж надеждни водачи. И повече никой не бе видял нито тях самите, нито дори костите им. Не, няма такава опасност, реши Вълкодав. Самият той беше способен да се измъкне и от най-непроходимата гора, дори с кнесинята на ръце. И знаеше сред ратниците не по-малко от десетима такива горяни. А ако устроеха пир и ги упояха с нещо, а после се появяха оцелелите „призраци“?…