Мястото беше страшно красиво. Малахитовите ели се издигаха в златната рамка на брезите. Ярко аленееха офиките, отрупани с тежки зрели плодове — признак, че зимата ще е свирепа. В студената синева на прозрачното небе се виждаха бели облаци. От другата страна на поляната срещу пристигащите и своя вожд излязоха ронаните. До един мъже, всичките въоръжени, петдесетина на брой. Докато галирадци се устройваха и изграждаха подобаващо място за сядане на кнесинята, а яздещите по-назад воини от четата на Лъчезар пристигаха, сърдитковците изведоха на ремък малко, добре гледано мече и го завързаха за здраво забит в земята кол. Зверчето, свикнало да живее сред хора, поръмжа малко, но когато му дадоха голяма прясна риба, се зае лакомо с нея и престана да обръща внимание на събралия се народ. „Синджирът“ представляваше дълъг прът, закрепен за нашийника по такъв начин, че животното да не може да го достигне. Живото въплъщение на Горската Ягода едва ли се досещаше, че със своето присъствие трябва да освети съда над вещицата. Или пък, че на зимния празник тържествено ще го убият със старинни копия и цялото племе ще изяде още неизстиналото месо, обновявайки връзката си с Прародителя.
Малко по-настрани неколцина мъже влачеха от гората предварително приготвени сухи вършини. Явно се готвеха да хвърлят вещицата в огъня веднага щом кнесинята я осъди. Вълкодав потърси с поглед вещицата, но не я откри.
Накрая всичко беше готово и кнесинята с достойнство седна на току-що изработения трон. Тронът стоеше върху постлан килим: не бива владетелят да подлага на опасност свещената си сила, стъпвайки върху голата земя. Няма значение, че слугините едва си спомниха в кой чувал да търсят същия този килим. Тримата старшини, Дунгорм и Лъчезар, приближил се с няколко от своите хора, се наредиха в полукръг зад гърба й. Телохранителите, както обикновено, застанаха отпред. Вождът Карил с десетина яки ловци се разположи насреща. Нито много далече, нито прекалено близо. Нозете му потъваха в разкошна кожа, бяла със сребрист оттенък. Креслото, в което той седеше, приличаше на трон значително повече, отколкото столчето на кнесинята. То беше изрязано от цял пън; изглеждаше като горско чудовище, полумечка, получовек, навело се над намръщения вожд и прегърнало го бащински с ноктестите си лапи. Вълкодав се зачуди какви усилия са били необходими, за да се донесе тук това чудо. Или може би древният пън бе издълбан отвътре и само изглеждаше толкова масивен?…
— Прояви справедливост, повелителко на солвяните и западните велхи — бавно проговори вождът, изчакал да настъпи тишина. Оказа се, че гласът му е нисък и тежък. — Нареди да накажат вещицата, защото тя разболя жената на моя син и погуби с лоша смърт моя внук.
— Не за първа година моля Боговете на моя народ да ми затворят устата, ако езикът ми понечи да произнесе несправедлива присъда — отвърна кнесинята. — До този ден Създалите ни, слава на Тях, не ми позволяваха нито да осъдя невинен, нито да пусна виновен. Но не ми дадоха и способността да съм всевиждаща. Скромен е моят разум и ми позволява да разсъждавам само за това, което аз самата съм видяла, чула и разбрала. Нека доведат тук жената, срещу която са повдигнати толкова тежки обвинения, и да ми разяснят добре какво и как е извършила.
Върху лицето на вожда се мярна недоволство: според харюките беше достатъчно кнесинята да потвърди тяхната присъда. А не сама да се опитва да вникне в нещата. Обаче с господари не се спори и Карил се обърна и леко кимна.
Двама яки ловци изведоха жената по същия начин, както и мечето преди малко — на дълъг прът, завързан за шията. Никой не искаше да се докосва до нея: страхуваха се. Вещицата беше дребна, малко пълна, с обикновена парцалива риза без пояс. Тя вървеше, като се препъваше, босите й стъпала бяха измръзнали. Лицето и очите й бяха скрити от плътно намотана превръзка, устата й беше запушена. Виждаха се само дългите й прошарени коси, сплетени на кичури, увиснали на гърдите и гърба. Ръцете й бяха вързани отзад. Пази се от кучето отпред, от коня — отзад, а от магьосници — от всички страни!
Виждаше се, че хората се стараят да се държат по-далеч от вещицата. Всички, освен тъмнокосо скулесто момче на дванайсет години, което, напротив, бе прегърнало здраво жената и й помагаше да върви. Очите на юношата горяха като на вълче. По-точно едното му око; другото бе подуто и затворено. Не беше трудно да се досети човек откъде е синината. Беше я защитавал. Дали не й бе син? Или племенник? Или по-малък брат?…