Вълкодав продължаваше да стои неподвижно, с каменно, безизразно лице, но в гърдите му глухо помръдна страшен гняв. Не бива да се отнасят така с една жена. Не бива! Ако наистина е жестока злодейка, способна да убие дете, тя ще умре. Но да се издевателства над нея? Да се води като опасно животно, на ремък?…
За негово огромно облекчение кнесинята веднага повиши глас:
— Нека развържат тази жена — нареди тя. От тълпата на сърдитковците се дочу ропот на недоволство и Еленя Глуздовна добави: — Нека очертаят кръг с брадва и да я заключат вътре в този кръг, за да не смущава маловерните. Аз се помолих на Пламъка небесен и земен и не се страхувам от нейното магьосничество.
Вождът Карил помисли малко, направи с ръка свещения знак и наклони глава, показвайки, че е съгласен.
Ронаните така и не се осмелиха да докоснат жената. Просто хвърлиха края на пръта и отстъпиха встрани, предоставяйки на някого от галирадците да я развърже. Кнесинята знаеше, че от трите народа, населяващи нейния град, най-малко страшни истории за вещици разказваха сегваните.
— Прати някого, Аптахар — нареди тя.
Старшината тръгна сам, защото предводителите са длъжни да вървят първи, когато има някаква опасност. И особено свързана с магия: воинските Богове даряват със защита и благосклонност на първо място вождовете. Спомняйки си за тристенния кремък на Тунворн, Аптахар начерта незавършен кръг и кимна на юношата:
— Води я тук и я развържи. Чуваш ли?
Той никак не беше страхливец, но и на него не му се искаше да си има работа с магьосница. Момчето заведе жената във вътрешността на кръга и Аптахар затвори линията след тях. В този миг краката на вещицата се подкосиха, но младият й защитник я прихвана и й помогна да се отпусне на колене. Тя остана в тази поза, докато момчето със зъби и пръсти разплиташе силно стегнатите възли.
— Тази зла жена дойде при нас от посоката, откъдето се ражда слънцето. Изтокът е блага посока на света и поради това ние не успяхме от самото начало да разпознаем магьосницата. — По знак на Карил думата бе взел един ловец с калпак от лисича кожа. Харюките и без това имаха почти еднакви лица, но този изглеждаше съвсем като вожда. Негов син, реши Вълкодав. — Макар че от същата тази посока някога се появи Прокълнатия и това можеше да ни научи на много неща. Случи се миналата зима. Един от нашите братя пропаднал през дупка във водата и вече замръзвал, но тази зла жена му помогнала. Тя казала, че си няма дом. Не е възможно добър човек да си няма дом, но нашият брат й повярвал, защото вещиците умеят да отклоняват погледа на хората и да съблазняват слуха им. Нашият брат я довел в жилището на рода си. И нея, и момчето, което се оказало неин доведен син…
Жената стоеше на колене и гледаше галирадците. Бавно ги обходи с поглед и много воини се пресегнаха към муските си, предпазващи ги от злите сили. Тя имаше безкрайно уморени, измъчени и пусти очи. Явно искаше само едно: по-бързо да настъпи краят. Какъвто и да се окажеше този край.
— Тя започна да се занимава с жената на сина на вожда — продължаваше Лисичия калпак. — Стана й толкова близка приятелка, че глупавата млада жена издаде пред нея нещо, за което изобщо не би трябвало да говори: че е трудна.
Вълкодав беше съгласен, че не си струва да говориш с когото ти падне за бъдещата радост. Ще дочуе за това умеещият да твори зло вълшебство — и бебето ще се роди мъртво. Или изрод, което не е по-добре. Или направо камък или дърво. И това се е случвало.
— Ето там стои синът на вожда и до него е жена му — продължаваше разказа си сърдиткото. Вълкодав погледна нататък и видя костелива, с по мъжки тесни бедра ронанка, единствената жена сред тълпата. Изглеждаше като прекарала тежка болест и в ръцете си не държеше дете.
— Когато на снахата на вожда й наближи времето да ражда, злата жена беше успяла да се прояви като веща знахарка. Тя лекуваше нашите братя и сестри и наистина беше успяла да вдигне на крака някои от тях, които бяха близо до смъртта. Сега се питаме не е ли било по-добре за тях да умрат в чистота, отколкото да живеят, омърсени от досега с нечистото? И ето че дойде денят, когато дъщерята на вожда отиде в гората. Ти нали знаеш, светла владетелке, че никой не бива да се допуска при родилката? Тя трябва да свърши работата си сама, в горска колиба. Незнайно зло може да проникне от онзи свят, откъдето идва бебето. То може дори да отнесе със себе си някой човек, особено ако е мъж. Едва на деветия ден, когато се възстанови границата между световете, родилката може да бъде посетена от майка си.
В този миг Вълкодав едва се сдържа да не се изплюе. Вянските жени също открехваха вратичка между света на живите и света на душите, лишени от пристана на плътта. Но тях не ги прогонваха в гората и не ги оставяха самички сред нечистите сили, комарите и дивите зверове. До родилката винаги трябва да има опитни жени, способни да помогнат и утешат. И майката. И мъжът — закъде без него? Кой ще защити родилката, кой ще прогони всеки враг, бил той от плът и кръв или безтелесен?…