— … Но когато майката на снахата на вожда отишла да провери как вървят работите, и отнесла на дъщеря си храна, открила при нея тази жена! Тя самата казала, че е останала при родилката през цялото време! И даже точно тогава, когато бебето напускало тялото й!…
В тълпата на харюките застенаха от ужас. Очевидно, за тях това наистина беше нещо нечувано.
— Тя навлече върху нас гнева на Прародителя, чийто посланик сега се забавлява с рибата и слуша моите думи. Той знае, че в тях няма лъжа. Отсега нататък дивечът ще заобикаля нашите примки, а плодовете, които растат в нашата земя, ще изсъхнат до корен!… Само справедливият огън, погълнал тялото на вещицата, ще прогони злото и ще ни избави от тази напаст! Само справедливият огън! Аз казах.
Тълпата зашумя, някои започнаха предизвикателно да вдигат юмруци. Жената още повече се сви, наведе глава и закри лицето си с ръце. Момчето, напротив — изправи се над нея и изгледа с ненавист сърдитковците. Той, изглежда, вече беше пристъпил границата, отвъд която нямаше място за страх. Само огромна ярост. Който протегне ръка към доведената му майка, нека първо прекрачи през мъртвото му тяло. На Вълкодав тази отчаяна ярост му беше много добре позната. Той самият беше на същите години, когато уби възрастен въоръжен мъж, комес на Човекоядеца. Той също се опитваше да защити майка си. И не успя. Ще допуснат ли Боговете и сега всичко да свърши така?…
— А бебето? — попита кнесинята.
— То не оживя, светла владетелке. Злата вещица го е убила със своята магия.
— Е, нека да я изгорят, сестро — прозина се Лъчезар. Той стоеше с отегчен вид, като винаги, вляво от кнесинята. — И ние няма да си губим повече времето, и те ще изпитат облекчение.
Непредвиденото разследване го беше принудило да отложи всекидневните воински упражнения и той беше недоволен.
Халисунецът Илад бе изслушал с голямо внимание гневната реч на харюка. И още как, нали се говореше за неговия собствен занаят! Чувайки предложението на Левака, той скочи от сандъка си с такава пъргавина, сякаш от гладката изрисувана кожа бяха поникнали игли. Велможите бяха принудени да се отдръпнат, за да го пропуснат до трона на владетелката. Кнесинята се огледа. Илад се наклони към ухото й и разпалено зашепна нещо. Младата владетелка го изслуша и кимна.
— Нека жертвата на магьосницата да дойде тук. Лечителят ми ще я прегледа.
Снахата на вожда се вгледа очаровано във важната почитана господарка, удостоила я с вниманието си. Тя послушно пристъпи напред, но мъжът й я задържа.
— Тоест как така да я прегледа? — изръмжа той, като гледаше изпод вежди. — Моята жена? Аз… Не давам!
Илад, без да се смути, заяви на всеослушание:
— Случвало се е да преглеждам и самата владетелка. Така че, в името на Лунното небе, няма защо да се обиждаш. Освен това, ще ми бъде достатъчно да хвана жена ти за ръката…
— Защо?… — смая се сърдиткото.
— Затова — величествено поясни Илад, — защото за учения човек като мен биенето на сърцето е същото, което за теб са следите в снега. Дай ми ръката си, ако не вярваш… — Харюк светкавично скри и двете си ръце зад гърба и лечителят добави с насмешка: — … и ако не те е страх.
В тълпата веднага се закикотиха.
Синът на вожда целият почервеня и бавно се приближи, като протегна напред здраво стиснатия си юмрук. Меките къси пръсти на Илад преминаха по обрасналата с гъсти косми китка, търсейки живеца. Намериха го. Натиснаха. По-силно. Още по-силно. Отпуснаха. Натиснаха…
— Така — обяви лечителят, когато пусна изпотилия се харюк. — Когато си бил малък, си проходил много късно, а за пръв път си проговорил на тригодишна възраст. Виждаш ли, достопочтеният ти баща не бърза да ме опровергае. През цялото време са те болели зъбите, постоянно си се простудявал, а към четиринайсетгодишна възраст… не, не си струва за това… Преди две години си счупил левия си крак и едно ребро, а неотдавна силно си се натровил. Гъби, според мен…
— Достатъчно — спасявайки достойнството на сина си, извика вождът Карил. — Прегледай жена му.
Младата жена неуверено се приближи и подаде на лечителя отпуснатата си бледа ръка. Илад се занимава с жената значително по-дълго, отколкото с мъжа й. Любопитният народ гледаше с интерес. Халисунецът обхвана и опипа двете тънки китки, после нареди на ронанката да се обърне с лице към слънцето и се повдигна на пръсти, разглеждайки очите й. При това лицето му постепенно ставаше все по-мрачно. Накрая той предаде младата жена на нетърпеливо тъпчещия на едно място съпруг и той бързо я отведе някъде навътре в тълпата. Далеч от греха.