— Какво ще кажеш, учени човече? — попита вождът Карил. — Лошо ли я е разболяла вещицата? Може ли да бъде излекувана или е по-добре да бъде прогонена?
Илад се върна при трона на кнесинята, сложи ръце на корема си и обяви:
— Принуден съм да кажа, че лечителската клетва ме задължава да мълча, освен ако не става въпрос за живота или достойнството на човек. Нека всички Праведни Отци да са ми свидетели, но не е възможно да греша! Съжалявам, о, вожде, но Небесата не са предназначили благонравната жена, която имах щастието да прегледам, да бъде майка. На Съдбата е било угодно да всели нейната душа при сегашното въплъщение в тяло, неспособно да ражда деца. Нещо повече — раждайки мъртво бебе, тя самата неминуемо е трябвало да загине. По какъв начин е запазила живота й жената, наричана тук магьосница, аз, признавам си, не знам, но жадувам да узная. Пред господарката кнесиня и теб, славни вожде — поклони се Илад, — аз с увереност заключавам, че жената, погрешно наричана вещица, не е навредила, а е извършила лечителски подвиг. Аз твърдя, че тя заслужава не позорно наказание, а всякакви награди. Гаранция за това е моята чест на лечител, а аз, по милостта на Лунното небе, с нищо не съм опетнявал тази чест вече трийсет и шест години.
Речта на халисунеца прозвуча в невъобразима тишина. Изглежда нейният смисъл достигаше с мъка до сърдитковците. Явно този народ не се отличаваше с титаничен ум. Само обречената вещица бавно повдигна глава и в погледа й, устремен към кнесинята, се появиха искрици живот. После тя изведнъж прегърна момчето, зарови лице в овехтялата му риза и заплака беззвучно.
— Думите на твоя лечител влязоха в моите уши, светла владетелке — бавно, с кратки паузи изрече вождът. — Но не достигнаха до сърцето ми. Нима Божествения Прародител може да допусне мъж от МОЯ РОД да не може да зачене в жена дете, способно да живее? Тази, която е умъртвила внука ми с черна магия, трябва да умре. Аз казах.
Коленичилата жена се откъсна от юношата, който я галеше по косата, и му каза нещо, изтиквайки го от кръга.
— Бягай при нея… — дочу Вълкодав чрез умението си да долавя и най-тихия шепот. Жената говореше на сакаремски. — Падни в краката й… Нека добрата владетелка спаси поне теб…
Момчето отдръпна рамото си и остана при нея. А вянинът ясно разбра: този, който все пак реши да изпрати невинната лечителка на кладата, ще трябва да мине през два трупа. Ако не през три… като броеше и Прилепчо, който шаваше неспокойно и съскаше кръвожадно от рамото му.
— Аз напълно се доверявам на твоята мъдрост, доблестни вожде — каза кнесинята Еленя. — Ти, като баща на народа си, наистина знаеш какво говориш. Но и лечителят, чиито думи не прие твоето сърце, заслужава огромно доверие. Как да постъпим? Нашата Правда учи: ако изглежда, че и двете страни са прави, трябва да се обърнем за съвет към Боговете. Защото на Тях, в Тяхното божествено безкрайно познание, е открито всичко това, което на нас, нищожните смъртни, се струва неразрешима загадка. Съгласен ли си с мен, мъдри вожде? Какви изпитания признава твоят народ?
След известен размисъл Карил кимна и на слънчевата светлина блеснаха алените полускъпоценни камъни, поставени върху качулката от меча кожа, там, където са били очите на мечката. Лисичия калпак с готовност започна да изброява:
— Ако ставаше въпрос за един от нас, светла владетелке, бихме могли да го отведем при въплъщението на Прародителя и да проверим скъп ли му е човека. Но Прародителя няма нищо общо с чужденците. Може да се завърже магьосницата и да се хвърли във водата, защото ние вярваме в справедливостта на водата. Ако тя изплува, значи е виновна: водата не би отхвърлила добър човек. Можем да разпалим огън и да принудим магьосницата да върви по края му, тъй като вярваме и в справедливостта на огъня. Ако огънят започне да обгаря краката й, значи няма за какво да я пускаме да излиза. Но най-много вярваме, владетелке, в справедливостта на двубоя. Защото на този, който е прав, нашият Прародител, Вечно Истинския в Зелената Гора, ще дари частица от своята мощ, и правият ще избута неправия от платното…
— Достатъчно. Итерскел!… Къде е Итерскел? — избуча вождът. И с видимо удоволствие се обърна към кнесинята: — Виждам, повелителко на солвяните, че ти заради доброто си сърце не обичаш да осъждаш на смърт дори тези, които несъмнено я заслужават. Това е достойно. Виждам също, че си склонна да повярваш на своя лечител, който се опитва да оправдае злодейката. Не ти се сърдя, светла владетелке: ти проявяваш пред нас правдата на духа, присъща на великите вождове. Защото в какво се състои доблестта на вожда, ако не в опасението да не накаже някой невинен. Позволи ни да те убедим, че вещицата в никакъв случай не бива да избегне кладата. Ти ще предложиш свой човек, а ние — наш, и те ще покажат каква ще е участта на магьосницата. Ако победи нашият човек, а аз не се съмнявам, че той ще победи…