— Схвана ли твоят човек как става всичко, светла владетелке? — попита вождът. Итерскел стоеше до него и уж непреднамерено се обръщаше ту наляво, ту надясно. На гърдите му личеше белег от петопръста лапа с дълги нокти. Знакът на Прародителя? Рана, получена по време на лов?…
Кнесинята се обърна към Вълкодав и вянинът промърмори начумерено:
— Какво сложно има тук за разбиране…
— Тогава — изрече вождът, — нека твоят боец да остави оръжието при нозете ти и да се срещне със сина ми насред платното.
Вълкодав разкопча токата и положи меча, като беше наредено, върху килима при краката на кнесинята. Свали от рамото си Прилепчо и го сложи на стража. Меча беше последван от колана, куртката, ризницата, ризата, а после и ботушите. Благодарен беше, че поне не се налагаше участниците в двубоя да се събличат чисто голи. Междувременно харюките с дължимата почтителност разстилаха порядъчно голямо — пет на пет метра! — небелосано платно. Вянинът само се зачуди как са успели да изтъкат такова нещо. Той се учуди и на предвидливостта на сърдитковците. Гледай ти, всичко са взели, даже платно, в случай че се наложи да се проведе Божи Съд. Дори и дърва за магьосницата!…
— Пази се, Вълкодаве… — тихо, така, че да я чуе единствено той, рече кнесинята. Той не отговори нищо, само кимна, за да покаже, че я е чул. Разпусна косите си и превърза лента през челото си. Тръгна бос към средата на поляната, към вече опънатото, закачено за специални кукички платно. И си помисли, че законът, признаващ двубоя върху платното, е мъдър. Какво представлява нишката, спускаща се от женската хурка, ако не видимо подобие на нишката на съдбата? И какво е тъканото платно, ако не плетеница от човешки животи, както я вижда от небето Окото на Боговете?…
Вълкодав започна се моли мълчаливо, разказвайки на Боговете защо отива на бой. И изведнъж си помисли: а ако славният Бог на Бурите вече си е отишъл да почива до пролетта?… Но почти веднага в съзнанието му прозвуча гръм, и то толкова тътнещ, че вянинът дори се огледа, леко учуден, че останалите не са чули нищо.
Повече от всичко той се боеше да не би от глупост да наруши някой непознат нему ронански обичай и с това да провали каузата още преди двубоят да е започнал. Случвали се бяха и такива работи. Вълкодав внимателно наблюдаваше Итерскел и се стараеше да върши всичко по същия начин и по възможност едновременно с него.
Те стъпиха заедно върху прохладното гладко платно и застинаха, вгледани един в друг. Лисичия калпак наведе към земята посребрения накрайник на тежкото, старинно копие („наше, сегванско, от времената на Последната война“ — твърдеше по-късно Аптахар) и се зае да очертава браздите. Младите юнаци донесоха от гората наръч орехови пръчки и ги наредиха спрямо посоките на света.
Беше тихо. Галирадците и ронаните оглеждаха напрегнато участниците в двубоя. Двамата мъже навярно бяха родени в една и съща година, но с това се изчерпваше общото помежду им. Златистите къдрици на единия, прихванати с плетена превръзка върху голото чело, се развяваха весело. А косите на другия бяха наполовина побелели, но не от възрастта. Единият можеше да се похвали с набраздени мускули, каквито се получават от здрава работа, добра храна и от свежата кръв, вляла се внезапно в започналото да се изражда племе. Другият не можеше да се похвали и с половината от тази мъжка красота. Беше жилест като железен ремък. Единият напомняше млад мечок, излязъл да си поиграе, да изкоренява жилави дръвчета. Другият приличаше на много спокоен пес от онези, с които можеш да пуснеш малко момиченце на половиндневен път, без да се страхуваш, че някой зъл минувач ще причини зло на детето.
— Нека се извърши угодното на Прародителя — провъзгласи вождът.
Вълкодав много рядко нападаше пръв. Той и сега стоеше неподвижно и чакаше. Ето че Итерскел, без да бърза, направи движение встрани, като някак по пиянски пречупи тялото си и сви рамене. Приклекна неочаквано, сякаш щеше да падне, но се изправи точно преди да докосне земята. Играеше. Прекрасен звяр, сит и силен. Ако не беше Божия Съд, той сигурно щеше да сипе обиди към съперника си, за да го подтикне да направи нещо необмислено. А сега просто се опитваше да го обърка. Да го накара да гледа с четири очи и да гадае къде той, подвижният като живачна капка, ще се озове в следващия миг. Итерскел се усмихваше и танцуваше, правеше лъжливи движения и в един миг мускулите на рамото му и от дясната страна на гърдите му рязко се издуха, а юмрукът му с размери на пита кашкавал и с тегло половин пуд полетя напред към слънчевия сплит на Вълкодав. Смъртоносно!