Както винаги в такива случаи, времето забави хода си за вянина. Той успя да си помисли, че Итерскел без абсолютно никакви усилия може да пробие с юмрук дъсчена стена. Да му дадеш да те докосне ще означава сигурна гибел. Вълкодав отстъпи на половин крачка встрани, пропусна летящия юмрук покрай себе си и леко го отклони с дясната си длан. Обърна се върху левия си крак и вече с две ръце обхвана юмрука на Итерскел, насочен към пустотата. Плавно напред, после нагоре. „Благодарността на Земята“. Горе-долу същото, което беше обяснявал на брега на Светии на кнесинята и братята Храбри. Можеше да се предположи, че те самите бяха успели да видят и да разберат това-онова. Защото поне донякъде знаеха КАК да гледат. И къде. „Благодарността на Земята“ отнемаше приблизително същото време, колкото е необходимо спокойно биещо сърце да тупне три пъти.
Повечето галирадци и харюки видяха само бързото движение и двете тела, които сякаш за миг се бяха завъртели в приятелски танц. После Итерскел изведнъж се преви, залитна назад, изкрещя дрезгаво от неочакваната болка, загуби равновесие и се строполи по гръб. Той вече падаше, когато Вълкодав го пусна, насочвайки го далеч от себе си, в противоположна на движението на слънцето посока. Някой вдървен кръчмарски побойник може би щеше да си строши гръбнака, но ловкият и бърз ловец се претърколи и веднага скочи на крака.
Зрителите въздъхнаха. Някои с облекчение, други с недоволство. Прекалено бързо свърши всичко. И нямаше нито избити зъби, нито кървища. Какво му е интересното?
— Моят човек победи! — високо рече кнесинята. Итерскел стоеше точно върху третата, най-далечна черта. Единият му крак бе стъпил преди чертата, другият — след нея. Но и двата бяха извън платното. Той беше избягал. Итерскел погледна надолу, после към Вълкодав и красивото му младо лице се изкриви от ненавист. Никой още не беше постъпвал така с него. Да му се случи това!… Да избяга!…
Никога!…
Карил поклати бавно глава, сключил гъстите си вежди.
— Твоят човек не победи — каза той на кнесинята. — Нашият боец се подхлъзна. Аз видях. Това беше случайност. Трябва да повторим двубоя.
Част от сърдитковците веднага закимаха с глави, съгласявайки се с вожда. А останалите от съплеменниците им не закъсняха да се присъединят.
— Може ли да има случайности, когато се извършва Божи Съд? — попита кнесинята Еленя.
— Случайности — не — каза вождът. — Права си, светла владетелке, не избрах най-подходящата дума. Прародителя от време на време ни изпраща изкушения, за да изпита и укрепи вярата ни. Ако твоят човек не се бои, нека повтори двубоя.
Вълкодав сви рамене. Той не се страхуваше. А нали Итерскел, току-виж след това сам си сложи главата в торбата. На Вълкодав съвсем не му се искаше младият ронанин да си слага главата в торбата. Не му се щеше и да осакатява красивия юнак. Впрочем, момъкът е голям човек, сам е бръкнал в огъня и сам ще се опари. Нека добре си помисли следващия път, преди да захване да отстоява нечие наказание.
Синът на Горската Ягода с един скок се върна върху платното. А с втория си скок се хвърли върху Вълкодав. Вече без никакви прикляквания и, естествено, без усмивка. С намерението да излапа противника си, да го глътне и дори да не изплюва костите. Тук вещицата вече нямаше нищо общо.
Този път той изкрещя веднага.
Нямаше задружен танц на двете тела, нямаше отскоци и бързи гмурвания. Вълкодав не се помръдна от мястото си. Стоеше си в средата на платнището, сякаш пуснал корени, с непоклатимо разтворени крака. А Итерскел отново танцуваше, само че съвсем не така, както в началото. И не по своя воля. Стоеше на пръсти и с болка правеше ситни крачки, окачен като на кол на собствената си неестествено изопната ръка. По принцип можеше да достигне вянина със свободната ръка или с крака. Технически, както би се изразил Тилорн. Но дори не се опитваше: не му беше до това. Който сам не го е изпитвал, той не може да проумее как се смалява светът и се свива до размерите на мястото, където те боли. Вълкодав държеше с две ръце няколко от пръстите му, болезнено извити нагоре, и строго следеше Итерскел да не се освободи.
Той направи всичко бавно. Разтвори лявата си ръка. Сложи я върху лакътя на Итерскел. „Златната котка хваща раираната мишка“. Защо мишката беше раирана знаеше единствено Майка Кендарат. Вълкодав прекара уловената ръка на Итерскел зад гърба му и надареният с желязна мощ ронанин послушно се прегъна в опит да се отърве от болката. Той трепереше и удряше лице в коленете си. Човек можеше да си го отведе по този начин до Галирад и нека се опита да изписка. Вълкодав го принуди да отиде до края на платното, пусна го и без много да му мисли го ритна отзад. Итерскел политна и когато усещането му за горе и долу се върна, главата му вече се намираше от вътрешната страна на третата черта. А всичко останало — отвън. Беше избягал.