Галирадците зашумяха тържествуващо. Дори и неколцина от по-младите хора на Лъчезар. И велиморците, на които като че ли не им пукаше нито за вянина, нито за вещицата.
— Моят човек победи! — изправи се кнесинята. — Сега вече никой не може да каже, че е станало случайно.
— Ние не го признаваме за победител! — Вождът Карил тропна с коравата си длан по страничната облегалка на креслото, издялана във вид на меча лапа. — Прости ми, светла владетелке, но твоят човек не умее да се бие така, както подобава на един мъж! Той се страхува от ударите и се дърпа като страхлива жена. Нека да се бие по мъжки или да се маха, отстъпвайки победата на по-храбрия!
Ако Итерскел не беше свикнал да се търкаля в прахта пред народа си, то и кнесинята изобщо не беше свикнала да се държат с нея по такъв начин. Струваше й се обидно да изпълнява прищевките на старейшината на горския народ, който упорито не искаше да признае своя син за победен и по живо по здраво да пусне жената, вече на два пъти оправдана от Боговете. Още малко и този вожд ще вземе да й крещи, на нея — наследницата на галирадската държава!… Еленя Глуздовна почти беше решила да даде на войските си заповед да потегля. Да. Тъй щеше да постъпи. И щяха да вземат със себе си и лечителката, и момчето. Така щяха да предпазят и Вълкодав…
Посланикът Дунгорм почтително се наведе към ухото й:
— Чудя се на твоята сдържаност и се възхищавам на спокойствието ти, владетелке. Малцина биха устояли пред изкушението да приключат случая със сила. Не са много тези, на които им достига мъдрост да убеждават в своята правота, когато имат мечове.
Вълкодав не чу тези думи, но без сам да знае, им отговори.
— Добре — каза той. — Няма да се отдръпвам.
И се усмихна. Много неприятна и недобра усмивка, разкрила избит зъб. Кнесинята го огледа и с цялото си същество усети, че за Карил е било по-добре да не настоява за трето поваляне на сина си.
— Нека бъде както искаш, вожде — рече тя, като се стараеше в гласа й да не прозвучат побилите я тръпки. Тя се страхуваше от изхода на боя така, сякаш тук, на поляната, се решаваше нейната участ. — Нека се бият, както повелява твоят закон, щом не ти допада нашето воинско изкуство. Но първо кажи, вожде, съгласен ли си да се състои последната схватка и тя да реши резултата за всичките три? И да не стане така, че да се уплашиш, да погледнеш слънцето и да кажеш, че то е слязло твърде ниско и не може да освети истински съд…
Старейшината на ронаните погледна слънцето, после сина си и наведе глава:
— Да бъде така, както ти казваш, светла владетелке.
Магьосницата и момчето затаиха дъх. Отчаяната надежда ту се показваше, ту отново угасваше. Прегърнати, те не сваляха очи от Вълкодав.
… И за трети път Итерскел стъпи върху платното. Стъпи внимателно, като върху лед, изплашен от двата си неуспеха. Макар че това вече нямаше значение. Сега носът на жертвата му щеше да изскочи през тила. А зъбите, доколкото са останали, щяха да се изгубят в тревата. Честен юмрук! И никакви женски отдръпвания. Гърди срещу гърди! И още до сутринта и самият Итерскел щеше да повярва, че първите две загуби са били наистина случайни.
Вълкодав отново не пожела да нападне. Младият ронанин се опита да го изтика към края на платнището. Но не се получи. Тогава Итерскел замисли лъжлив удар. Насочи лявата си ръка към слабините на противника си, за да свали онзи ръце да се защити, а в същия миг страховитият, здраво стиснат десен юмрук на ронанина мълниеносно се насочи нагоре, за да размаже лицето на вянина. Итерскел вече почти чувстваше как костите с лекота се пречупват, как плисва лепкавата кръв, как меката плът се разкъсва. Почти виждаше как от сиво-зелените очи изчезва блясъкът на разума. Досега той беше нападал с обикновено велхско връхлитане, което чужденецът сигурно познаваше. А този удар го знаеха само в неговия род. И дори и у по-големия му брат не се получаваше толкова добре, колкото при него.
Ръката на Вълкодав срещна неговата ръка по средата на пътя. Звукът беше такъв, сякаш са се счупили две здрави тояги, увити в мокри парцали. Всички на поляната го чуха, до последния човек.
Когато месец след месец буташ пред себе си нерендосана — проклета да е! — дебела цял аршин греда, когато буташ с приковани ръце здраво затегнат лост на скрипец, подаващ вода от подземна река, скрипец, в който би трябвало да се впрегне борец тежка категория, и го буташ сам — заради себе си и другарят ти по съдба, слабоват познавач на изтънчени поеми… В такъв случай ръцете или изобщо излизат от строя, или самите те придобиват твърдостта на камък.