Итерскел налетя със замах върху ръката на Вълкодав като върху каменен ръб. И се строполи на колене, още неосъзнал, че е строшил собствената си ръка.
— Иди си от платното — тихо му каза Вълкодав. — Не искам да те осакатявам.
— Ставай, синко! — изплющя гласът на вожда.
Итерскел се изправи. Вълкодав беше виждал такъв поглед — у все още силен звяр, осъзнал, че по петите му има хайка.
— Върви си — повтори вянина. — Нищо добро няма да ти донесе това, че стана.
Лявата ръка на Итерскел се метна по-бързо от змия. Целеше се в очите на вянина — искаш да бръкне с пръсти вътре и да приключи с противника си по същия начин, по който някога Вълкодав се бе разправил с надзирателя — Вълка. Наказанието последва веднага, само че сега Вълкодав вкара в действие и коляното, удряйки противника си под лакътя. Болка угаси съзнанието на Итерскел… Вълкодав не му позволи да падне. Хвана го за колана и не без усилие го повдигна от земята, пренесе го до края на платното и го хвърли отвъд третата черта. Хвърли го безмилостно. Омекналото тяло потрепна конвулсивно, когато се строполи върху счупената ръка. Втората, изкълчена на две места, стърчеше като мъртво крило. Вождът Карил се беше вкопчил в страничните облегалки на трона и гледаше към онова, в което безпощадният чужденец бе превърнал красивия му син.
— Моят човек победи — каза кнесиня Еленя. Този път никой не пожела да й възрази. Божият Съд беше извършен.
Слънцето клонеше към заник и вече докосваше върховете на дърветата. Керванът на невястата отново се движеше напред по Стария път. Сърдитковците не показаха да се сърдят. Не се усъмниха и в справедливостта на съда. Или поне не на глас. Но се разделиха с галирадците и кнесинята без никакви приятелски чувства. Младите воини с по-остър поглед дори видяха, че някъде там, в плетени кошници, имаше нещо за ядене и ако се съдеше по миризмата, то беше вкусно. Но до угощението, с което явно сърдитковците бяха решили да отпразнуват съда над магьосницата, не се стигна. Горското племе се скри в гъсталака, разтвори се там, сякаш никога не го е имало. Навярно нямаше да се измъкне скоро обратно, дори и самият Цар-Слънце да минеше през тези места.
— Не сме загубили много! — в един глас заявиха Мал-Гона и Ертан, която започваше малко по малко да се оживява. — Тресавищни, пу!… Какво ще се занимаваме с тях!
На останалите, включително и на Вълкодав, им беше неприятно. Така се чувстваш, когато, надниквайки в дом на далечни познати, попадаш на безобразна кавга. Уж нямаш нищо общо, ама се чувстваш зле.
Решиха да не спират до късно. Не че се опасяваха от нападение на харюките, просто… просто така беше най-добре.
Младите ратници се приближаваха към Вълкодав с намерението да го потупат по рамото, но бързо се отказваха. („Ти… таковата… това… Здравата го подреди!… Е, добре…“) Вълкодав навъсено си мълчеше. Ако му се случеше отново да воюва с Итерскел, пак щеше да направи същото. Без колебания. Жената и детето бяха живи. Това беше важното. Но той не откриваше нищо хубаво в случилото се. И изобщо цялата тази работа не му харесваше.
— Ще ме учиш ли, когато заживеем във Велимор? — попита кнесиня Еленя.
Той отвърна:
— Както пожелаеш, владетелке.
Момичето наведе глава и се замисли.
— Ти не си ми слуга, Вълкодаве — неочаквано каза тя. — Можеш да останеш при мен, но можеш и да си отидеш. Ще си тръгнеш, нали?
Откъде можеше да знае вянинът какви усилия й костват тези думи. Но тя ги изрече и върху нея се стовари такъв безнадежден ужас — а ако вземе наистина да си тръгне… Тя неволно се вкопчи в ръката му, но след миг се усети и бързо се наведе уж да оправи смъкналия се кончов на ботушчето си.
Телохранителят отговори спокойно и простичко:
— Както ще най-добре за теб, така ще постъпим, владетелке.
Девойката се застави да отдръпне ръката си и реши да смени темата на разговора:
— А кажи ми, теб въобще възможно ли е да те победят? Или?
Вълкодав се усмихна. Близнаците, които бяха малко по-отзад, наостриха уши. Някой ден и те ще се бият не по-лошо от учителя си.
— Може, и още как, владетелке — каза Вълкодав.
Той пътешества дълго заедно с Кан-Кендарат. Жрицата на Богинята на милосърдието не си и помисляше да иска отплата от тези, на които е помогнала, но подаръците бяха безчет. И всичко щеше да е наред, но Вълкодав отказваше да живее живот на храненик. Той се смяташе за мъж, длъжен да храни и спътницата си, и себе си. Когато се спираха някъде, правеше какво ли не, само и само да го наемат поне за бияч в кръчма. А дори и в най-отвратителния крайпътен сакаремски бардак това можеше да бъде направено по един-единствен начин: като се изхвърли навън вече наетия юнак. А се случваше и Вълкодав да допълзи на четири крака при Майка Кендарат и да стене: „Как успя той да ме подреди така? Обясни ми…“