Выбрать главу

— И този… Итерскел… той също ли може? — отново потрепервайки, попита кнесинята.

— Не, владетелке. Той не може.

— Сега бях при своите хора и по пътя слушах какво си говори народът — намеси се Дунгорм, който крачеше до колата. — Половината войска се кълне, че би се разправила с оня юноша със същата лекота. Твърдят само, че нямало да го размятат насам-натам, а веднага щели да го повалят.

— Ха! — по котешки изфуча Хайгал, която водеше конете. — Както казва моят народ, когато орелът вече е отнесъл козленцето, всеки ще ти каже, че е можел да го уцели със стрела.

Дунгорм с интерес вдигна очи към нея.

Вълкодав си замълча и кнесинята се възползва от мълчанието му, за да докосне отново телохранителя по ръката.

— Така ли е? Какво ще кажеш? — попита го тя.

Вълкодав поклати глава и отговори без особена охота, но честно:

— За велиморците не гарантирам, но в твоята войска, владетелке, той би осакатил почти всеки. Освен петима-шестима от воеводите и твоя роднина, Лъчезар Лугинич. Той беше толкова по-силен от мен, колкото съм аз от една жена.

— Еее, я по-леко — разнесе се от каруцата недоволният глас на Ертан. — Жени има всякакви, вянино! Почакай само да се изправя на крака и ще се убедиш.

Вълкодав изхъмка и й рече:

— Отказала си се да умираш май…

— Ти му счупи ръката — напомни кнесинята.

Вълкодав сви рамене.

— Счупих я. Но аз стоях на страната на доброто, владетелке.

Кнесинята мълча известно време, после отбеляза:

— Боговете рядко помагат на този, който нищо не умее.

Дойката отново се намеси в разговора:

— Случва се Те да насочват умелите към отърваване на неумелите.

Спасената знахарка спеше в ъгъла на колата, сред ранените, свита на кълбо и едва ли не скрила главата си под овчата кожа. Когато свърши Божия Съд и Вълкодав се приближи да я изведе от кръга, тя не можа да се изправи на краката си — вянинът я отнесе на ръце. Тя говореше нещо бързо и несвързано на велхски и сакаремски, целуваше ръцете на кнесинята и Илад, като се опитваше да целуне и Вълкодав. Когато я нахраниха, дадоха й одеяло и й наредиха да се качи на колата, тя се сви в ъгъла и незабавно заспа дълбоко. Момчето с всичка сила се стараеше да се държи като възрастен. То вървеше до колелата и гледаше животните. Когато протегна ръка към муцуната на Сивчо, жребецът веднага разпозна в него уверен коняр и не отдръпна глава. Момчето потърка лице в топлата буза на коня — привичка на ездачите от Далечната степ — и за пръв път този ден се усмихна.

— Позволи ми да те попитам нещо, уважаема прислужнице — обърна се Дунгорм към старата Хайгал. — Когато господарят Глузд Несмеянович се раздели с моя господар и напусна пределите на Оранжевите планини — вие в Галирад ги наричате Заключените, — от тайна долина излезе да се поклони на господаря някакъв народ. Там имаше мъже и жени, и жените бяха облечени точно като теб. Случайно да имаш някакво родство с тези планинци?

— Ха! — отново възкликна дойката, този път самодоволно. А кнесинята порови с ръка в пазвата си и измъкна плоска кожена торбичка на извехтял ремък. — Точно това е моят народ, посланико — рече старицата. — Аз съм се родила там, в благословените планини, зад Препятствието. Само орлите и симураните свиват там гнездата си. И ние, ичендарите!

Вълкодав не беше вчерашен и знаеше, че всеки мечкар е склонен да хвали своята мечка. Но той наистина не разбираше как можеш да хвалиш планина. Сигурно още на следващия ден в небесата щяха да се появят заснежените върхове, които неговото племе наричаше Железните. А това не доставяше на вянина никаква радост.

— Е, благородни Дунгорм — каза кнесинята с известно предизвикателство, като подхвърляше торбичката върху дланта си. — Съвсем наблизо живее народ, който ще се радва да ме приеме. Нали ще ми покажеш Обятията на Планините, дойке?

— Ще ти покажа! — обеща уверено Хайгал.

— Не сметнах за възможно да разпитвам как е станало така, че саможивите планинци се кланят на господаря — предпазливо се обади велиморецът. — Нека никой тук не се обижда на думите ми…

Обичаш ли мен, помисли си Вълкодав, обичай и слугинята ми.

— … Но ние сме свикнали да считаме ичендарите за не особено дружелюбен народ. Може би вие ще ми…