— Разкажи му, дойке! — засмя се кнесинята.
Явно, освен посланика, историята на Хайгал не знаеха единствено Ертан и спасеното от ронаните момче. Но защо да не се направи по-приятно пътуването?
— Славният Бакуня, бащата на майката на моята почитана господарка, беше най-големият странник — заразказва дойката, като отчетливо редеше думите. — Преди петдесет години му се случило да премине през нашите планини, чиито свещени върхове приютяват звездите. Господарят, като чул гласа на Ургау, снежната котка, побързал нататък и видял мъж, влязал в двубой със звяра.
Вълкодав беше виждал планинските котки с белите им скъпоценни искрящи кожухчета. Да се попадне в дългите една педя нокти на владетеля на вечните снегове наистина не беше приятно. Стопаните на находищата на скъпоценни камъни от време на време ловяха и се опитваха да опитомят великолепните зверове, но котките не можеха да живеят в плен. Отказваха се от вода и храна и умираха.
— Господарят не се уплашил, нито пък конят му. Кнесът поразил Ургау с копието си, макар че звярът успял да го свали от коня. После той превързал раните на ловеца и своите и никой не знаел чия е кръвта върху камъните. Този ловец бил Дирята на Орела, вождът на ичендарите. Той нарекъл господаря свой баща, тъй като му дарил живот. Хванал коня му за юздите и го отвел в Обятията на Планините: това е нашият дом, изсечен в скалите над облаците, и хората с чужда кръв не знаят пътя до там. Кнесът станал гост на вожда. От този миг нататък всичко му принадлежало: и жилището на вожда, и стадата кози, и всяка от жените му. Всяка от жените искала да има син от могъщия гост, толкова щедро надарен от Боговете. „Нека не ми се сърдят жените ти, братко — казал кнесът на Дирята на Орела. — Но аз не мога да пристъпя Правдата на моята страна: трябва да се пазя за годеницата си. Наесен е сватбата ми.“ Тогава вождът извикал най-младата си дъщеря и й казал: „Ето го твоят нов баща и господар до края на дните ти.“ Така аз забравих предишното си име и станах Хайгал, Поразяващото Копие. Дъщерята на кнеса си играеше на коленете ми. А после и дъщерята на дъщеря му. Отдавна не съм си била у дома, но знам, че предишният ми баща все така води племето ни. При нас в планините не живеят по-малко от сто години.
В гласа на дойката звучеше спокойна гордост. Тя беше изпълнила волята на баща си и смяташе, че не е било възможно да преживее по-достойно петдесетте години, превърнали я от разцъфтяла девойка в старица.
— Веднъж бях на края на това, което вие наричате Препятствието — поглеждайки с крайчето на окото си кнесинята, каза Дунгорм. — Моят господар, благородният кунс Винитар, тогава току-що беше станал Пазител на Северните порти. Той реши сам да обиколи всички околности на няколко дни път и аз го съпроводих. Предшественикът на моя господар се задоволяваше със събирането на мито от търговците и рядко извеждаше войските си от крепостта. Страхувам се, че не беше прекалено усърден. Съвсем различен от бъдещия ти съпруг, владетелке. Отдавна познавам благородния кунс. Боговете са му дали сърце на воин и разум на учен…
Вълкодав слушаше мълчаливо.
— Аз самият съм виждал как той измерва разстояния и съставя карти, подходящи и за пълководци, и за мирни пътешественици. Бях заедно с него, когато се изкачихме по клисурата, преградена от скали с цвета на сив чугун. Скоро бяхме принудени да оставим конете. Прости ми, владетелке, но вонята там беше такава, че трябваше да закрием лицата си с парцали. Помня, че господарят весело се присмя на вида ни и пожела да проникне толкова надалеч, колкото е възможно. Обаче след неколкостотин крачки под краката ни зейна чудовищна пропаст, от дъното на която се вдигаха зловонни изпарения. И какво беше изумлението ми, когато господарят ми показа висящото мостче, прехвърлено над пропастта!
— Препятствието е създадено от Будуващите в Недрата — с удоволствие поясни старицата. Когато Гурцат Жестокия преследвал моя народ, те разцепили земята на пътя му. От Препятствието затова и вони, защото труповете на злодеите все още гният на дъното.
— Моят безстрашен господар пожела да прекоси мостчето и да види какво има оттатък, отвъд пропастта. Но едва се хвана за мъхнатите въжета и пристъпи, когато от онази страна се чу глас, който каза: „Спри, пътнико от плоските равнини! Тук започва страната на ичендарите!“. „Кой говори с мен? — попита младият кунс. — Излез и се покажи. Няма да ти сторим зло.“ Онзи човек пристъпи иззад камъка. Гъстата мъгла ми пречеше да се вгледам, но все пак видях строен белокос мъж с бял вълнен плащ. В косите му имаше небесносини орлови пера…