— Предишният ми баща! — уверено изрече Хайгал. — Никой не носи дрехата на Ургау, освен вожда. Той е оказал чест на твоя господар. Вождът няма да тръгне да се спуска към препятствието заради обикновен пътник!
— Той така и не ни пусна от своята страна. Имахме забележителни стрелци, но кунсът не им заповяда да вдигнат самострелите. Моят господар тогава, естествено, не знаеше, че бъдещата му съпруга я възпитава дъщеря на народа на ичендарите. Той не искаше да причинява зло на планинците. Каза, че в случая нищо не може да се постигне със сила. Оттогава насам той не изоставя опитите си да завоюва доверието им и вече е постигнал това, че да търгуваме с тях по малко. Такова нещо никога преди не се е случвало. Ние оставяме покрай Препятствието подаръците си, а на другия ден намираме донесеното от планинците за размяна. Осмелявам се дори да предположа, че господарят ми е близо до сключване на съюз с тях. Преди известно време открихме сред оставеното от тях голяма кошница, в която спеше бяло коте.
— О! — вдигна пръст Хайгал. — Ти си прав, велиморецо. Това е свещен подарък.
Дунгорм погали черната си, вече сивееща брада и с усмивка призна:
— Това беше точно тогава, когато при моя господар гостуваше бъдещият му тъст, и те вече се договаряха за сватбата.
Вълкодав пропусна покрай очите си смеха, съпроводил тези думи. Ще трябва да попита днес велиморците къде е това дефиле и няма ли при входа към него някакво забележимо дърво или скала. Никога не можеш да знаеш предварително какво ще ти свърши работа по-нататък по пътя.
Планините се показаха дори по-рано, отколкото той очакваше: същата вечер, по залез-слънце, когато керванът се добра до бистра малка река и хората започнаха да се подготвят за нощуване. Снежните върхове се появиха в пламенеещото небе, сякаш шарка върху острието, пуснато в разтвор за гравиране. Подножието, покрито с лека мъгла, изобщо не се виждаше. Все едно някой беше взел гигантска четка и след като я бе потопил в ален огън, беше нарисувал направо на небето нещо средно между странни неподвижни облаци и верига върхове, свободно реещи се високо над земята. Вълкодав щеше да е доволен, ако можеше изобщо да не гледа в тази посока, но не му се удаваше кой знае колко. Младите воини, които не се бяха отдалечавали много от Галирад, сочеха с пръсти и изпадаха във възторг. Покрай родния им град също можеха да се видят планини, целогодишно отрупани със сняг. Но в сравнение с тукашните те изглеждаха като полегати хълмчета, които можеш да изкачиш, без да се изпотиш.
Когато устроиха лагера си, оневинената знахарка се събуди, облече подарените от дойката риза и стари шалвари и среса косите си, като махна полепналите по тях репеи. И се превърна от полубезумна разчорлена вещица в горда дребна жена, не в първа младост и малко пълничка, но с леки и уверени движения. Момчето я нарече с име, което се срещаше често в Южен Сакарем: Мангул. Илад, едва дочакал тя да се оправи, понечи да я отведе настрана, за да си поговорят за тяхната наука. Обаче се наложи да отложи това за по-късно. Мангул в никакъв случай не искаше да се покаже готованка и се зае да помага на момичетата в разпалването на огъня.
— Имай търпение, Илад — каза кнесинята на халисунеца. — Нека да си поеме дъх.
Дунгорм се приближи към тях, а в ръцете си държеше не особено здрав на вид гълъб, с перушина, черна като баластра. Под крилата на гълъба се криеха тънки меки каишки, които прикрепяха към гърба на птицата малък цилиндър с писмо.
— Владетелке! — обяви тържествено велиморецът. — Моят повелител и твой годеник ми нареди да му съобщя, когато зърнем Ограждащите планини. Той ще излезе да ни посрещне веднага щом получи писмото. Каза, че ще нареди да оседлаят Санайгау, златния шоситайнски жребец, неуморен като река и бърз като вятър. Моля те, вземи гълъба, владетелке. Това е планински гълъб, той лети и в тъмнината. Нека отиде в небето от твоите ръце.
Всеки човек има в живота си мигове, в които сам се наблюдава отстрани и не може да каже с него ли се случва всичко или с някой друг. Горе-долу така се чувстваше кнесинята, когато приемаше от велиморския посланик топлото пухкаво телце. Гълъбът изви шийката си и я погледна с блестящите си червеникавозлатни очи. Кнесинята вдигна ръка над главата си и разтвори длан. Гълъбът, на когото му беше омръзнала клетката от върбови клони, излетя с едно гъвкаво движение.
Прилепчо незабавно се откъсна от рамото на Вълкодав и като черна стрела се хвърли подире му. Ратниците се захилиха и заподсвирваха, сочейки един на друг зверчето, и кнесинята си помисли: ако го хване — значи все пак нещо се намесва, за да я спаси от омразния брак. Тя чу как Дунгорм ахна.