Хищният Прилепчо със своите заби бе способен да хване и изяде по-голяма от него птица. Стига тя да не бе ястреб, разбира се. Но имаше достатъчно ум, за да не закача уплашения гълъб, пуснат от хората. Прилепчо се върна на рамото на Вълкодав, доволен и от това, че даде на спасилата се в посока на планините птица добра начална скорост.
От времето на паметното нощуване на брега на Кайеранските тресавища младите ратници свикнаха всяка вечер да навестяват младите слугини.
— Няма лошо — проникновено обясняваха те на Вълкодав. — Ако някой пак ни нападне, по-добре да сме тук!
Наистина, сега Вълкодав и старейшините сами избираха мястото за нощуване и сами даваха нареждания на стражите, които не мигваха до разсъмване. Така че, честно казано, нямаше причина за безпокойство относно безопасността на момичетата. Но как да не се възползват яките момчета от факта, че вече никой не ги гони! А за това как разцъфтяваха момичетата изобщо не си струва да се споменава.
Сега всяка вечер приключваше със седянка пред шатрата на кнесинята. Когато има жена, пред която да се изперчи, мъжът намира у себе си удивителни способности. Момчетата домъкваха сегвански арфи, солвянски гусли, велхски пиоб. Стана ясно, че някои пеят нелошо, други свирят добре, а трети танцуват майсторски. Намери се даже стихоплетец. Кой би могъл да предположи, че той ще се окаже русолявият Декша, изгубил едното си око в боя при блатото! Декша не смятаха за бавно съобразяващ човек само тези, които не го познаваха добре. Наистина, солвянският Бог-Змей, покровителят на певците, не беше дарил младия старшина нито с глас, нито със слух. Декша не се и опита да пее. Просто говореше — приглушено и монотонно, прикривайки болното си око.
Рижият сегванин, клекнал недалеч, едва чуто докосваше с пръсти арфата си. Свързана мелодия така и не се получаваше, но в гласа на струните се различаваха ропотът на гората и жалните крясъци на птиците, отлитащи на север. А повече не беше и необходимо. Песента беше за Варея и нейния приятел, с който ако беше успяла да се целуне и три пъти, пак щеше да е добре. Всъщност беше успяла само да загине заедно с него.
Кой сега можеше да знае мислила ли е наистина Варея, че нейната смърт ще даде време на кнесинята и ще й помогне да се спаси от убийците? Ох, едва ли. Вълкодав доста се съмняваше в това. Но песните така се раждат.
Декша завърши молитвата си към Светлите Богове, молейки Ги да позволят на момъка и девойката ако не да се съединят, то поне да се срещнат на оня свят. Известно е, че всеки народ си има свои небеса.
Кнесинята Еленя слушаше мълчаливо, със застинало лице, а слугините плачеха за приятелката си. Мал-Гона шепнеше нещо на своите хора и скоро от ръка на ръка тръгна тумбеста манерка.
— За упокой на душата — каза велхът и измъкна костената запушалка. — Опитайте първа, владетелке.
Кнесинята опита, без да се намръщи, и предаде манерката на Дунгорм.
— Ех! — каза Аптахар, когато душите вече трябваше да са упокоени по подобаващ начин и от манерката бяха изтръскани последните капки. — Татко Храмн, чиято премъдрост може да се сравни единствено с дължината на неговия… е, както и да е… Та накратко, той повелява да не се обливат мъртвите в сълзи. Чувал съм, че онези, за които много плачат, не могат да се възнесат: пробвай да отмъкнеш със себе си на небето леген, пълен със сълзи! Дайте ми тука петструнната, Хег да я вземе, да упокоим мъртвите както трябва!
Аптахар пееше значително по-лошо от сина си, останал в Галирад, и на арфа не можеше да свири, а по-скоро дрънкаше, високо, но без особено благозвучие. А песента, която подхвана, наистина накара останалите да подскочат уплашено. Да се изпълнява такава песен пред кнесинята беше възможно само в края на дълъг път, когато преживените заедно опасности и трудности превръщат господарите и слугите в близки приятели.
Посланикът Дунгорм с ужас погледна косо кнесинята, но владетелката не спря певеца. А Аптахар с удоволствие изброяваше племена и народи, жизнерадостно сравнявайки достойнствата на девойките и възпявайки разнообразни удоволствия: