По средата на песента събраните около огъня започнаха да се подхилват.
— Трябва да се съчини такава за вас, мъжете — измърмори Ертан. Раната не й позволяваше да се смее.
— Захвани се ти с това! — посъветва я Аптахар. — Само че първо… трябва да опиташ с всеки, за да можеш да сравняваш.
Подхилването премина в откровено кикотене.
Мангул и момчето скромно поглеждаха иззад гърбовете на воините, на самата граница на осветения кръг. Дребната жена беше взела върху коленете си галирадска гусла, на която й се беше скъсала струна, и сега боязливо пробваше слабо познатия инструмент, като докосваше с пръсти струните и го поднасяше към ухото си — да чуе как пеят. Това не остана незабелязано.
— А ти, изглежда, разбираш от тая работа! — каза седналият близо до нея велх с дълги мустаци. И с тържествен тон се развика: — Лечителката иска да попее! Магьоснически заклинания!… Момчета, спасявайте се, сега ще падне гадаене!…
Жената се отдръпна изплашено, а хлапакът скочи на крака, стиснал юмруци. Кнесинята нареди на Храбробор:
— Доведи я тук.
Младият телохранител се доближи до Мангул, прескачайки през краката на воините.
— Да вървим, владетелката те вика. Не се бой. А ти, малкия, изчакай с воюването.
— Наистина ли искаш да ни попееш, добра знахарке? — попита кнесиня Еленя, когато Мангул застана пред нея, притиснала към гърдите си гуслата с висящата струна. — Умееш ли?
Отговори момчето:
— По-рано доведената ми майка пееше за хората, венценосна шадат. За това ни хранеха.
— Наистина ли? — учуди се кнесинята. — Значи ни е провървяло. Изпей нещо, което не сме чували по нашия край.
— Само не си и помисляй да омагьосваш — изхленчи Мал-Гона. — Все едно, няма да се получи.
Вълкодав изтърси от изтъркания кош направената от брезова кора книжка, обърна я срещу светлината, отвори я на четвърта страница и престана да слуша.
Мангул наведе глава и за няколко мига се замисли за нещо. После седна върху петите си, както беше прието в Сакарем, а гуслата положи на лявото си коляно.
— В моята родина — каза Мангул, — ученикът на певеца, когато преминава през Посвещаването, трябва да съчини и изпее четири песни. Песента на Тъгата, за да не може никой да удържи сълзите си. Песента на Радостта, за да се изсушат тези сълзи. Песента на Безнадеждността, за да се почувства всеки като песъчинка на брега на океана и да разбере, че всички усилия са безполезни. И Песента на Пробуждането, която кара човек да изправи гръб и вдъхновява за подвизи и велики дела. Струва ми се, че ти не би намерила в тях това, за което жадува твоят дух, венценосна шадат. Позволи ми да ти изпея съвсем друга песен. Песента на Надеждата. Чух я от един човек от Западен Сакарем. Той твърдеше, че са я съчинили роби от страховит планински рудник, от който няма връщане назад…
— Владетелке моя — полугласно отбеляза Дунгорм, — песен на наемниците, а сега и песен на робите! Струва ли си да оскверняваш слуха си с песни, съчинени по време на каторга?
Мангул отново се сви уплашено, а кнесинята мило се усмихна на посланика.
— У дома обичах да се грижа за малка градина, благородни Дунгорм. Ти сам я видя. И да ти кажа, на храстите, които аз наторявам, цъфтят нелоши цветя. Това, че хората не са от високо съсловие, не означава непременно, че песните им няма да са хубави. Освен това аз винаги мога да й заповядам да млъкне. Пей, знахарке.
Жената се наведе над инструмента и струните заговориха. Застенаха. Заплакаха с човешки глас. Невъзможно беше да се повярва, че Мангул едва днес за пръв път е видяла гусла. Ратниците, които все още обсъждаха разпуснатата песничка на Аптахар, млъкнаха като по команда. Дори тези, които бяха прегърнали тихичко пискащите от време на време девойки, наостриха уши и застинаха.
Още при първите акорди Вълкодав едва не изпусна книжката от ръцете си. По гръбначния му стълб, някъде откъм корема, пробяга хлад. Подобно нещо не се беше случвало с него от доста отдавна. Той застина на мястото си и разбра, че всъщност каторгата му е свършила едва вчера. Днес. Току-що. А може и изобщо да не е свършила. Какво щастие, че никой не го гледаше.
Той знаеше тази песен. Изглежда, единствената, със сигурност родила се в Скъпоценните планини. Когато там пееха, караха сърцето да се разтупти с нещо свое, донесено от дома. А тази песен беше различна от останалите и в нея имаше всичко. Поколения роби я бяха шлифовали сякаш е скъпоценен камък, олющвайки от нея ненужните думи. Само че тогава я наричаха Песента на Отчаянието. Защо тя…