Вълкодав

Мангул вдигна глава, готвейки се да запее, и вянинът напрегна цялото си тяло, предчувствайки мъчението.

Жената запя. В първия миг той разбра само едно: думите бяха други.

За какво, струни мъдри, ще пеете този път?
Как славният герой към небесата полита.
Той бе като всички нас — човек от плът,
и с кръв гореща, болка способен да изпита.

Като нас не беше виждал изгрева с години,
ни маргаритки, на ливада в някоя планина,
за да може скъпоценни камъни, полети с кръв
да продаде господарят на добра цена.

В този миг изстиналият Вълкодав пламна така, че върху челото му изби гореща пот. За да може старинната Песен на Отчаянието ненадейно да се превърне в Песента на Надеждата, трябваше да се случи нещо разтърсващо. Чудо. И изглежда, той дори се досещаше какво точно.

В тъмата той мечтаеше за свобода и слънце,
точно както всички нас, но чуй певеца:
във него туптеше сърце, различно закалено,
такова и смъртта не може докрай да изгори.

За него ще разкажем на онези, що не вярват,
че е способна доблестта оковите да сваля,
пречупвайки врата на звяр двуног.
Наричахме го Страшилище за вълците…

Мангул пееше на сакаремски: много от околните разбираха този език. В Сакарем ловяха вълци с помощта на скални орли. Не отглеждаха ловджийски кучета, нямаха и наименование за тях. Жената използва прозвището на птицата. Вянинът се роди отново; към него не се обърна нито един поглед.

Знаеше, че свободата се взима с кръв гореща,
и я взе с кръв. Но все пак след това
видяхме как слънцето го посреща,
над планините плаващо в небесната синева.

Видяхме и как той все повече се издигаше
по белия сняг и кристалния леден калпак.
И човешкият глас до нас не достигаше,
но вятърът донесе: „Ще се върна пак!“.

Студеният вятър беше по-сладък от вино.
Дишахме въздуха мразовит и прашен.
Видяхме в небето могъщи криле,
и мракът в подземията вече не бе страшен…

Всъщност могъщите криле принадлежаха не на „страшилището за вълците“, а на два симурана, отнесли в небето и своите ездачки-вили, и почти бездиханния млад вянин. И заедно с него — малкия Прилепчо…

Прилепчо скочи от рамото на Вълкодав върху китката му и озадачено впери поглед в лицето му.

Снегът е затрупал кървавата пътека,
но споменът над бурята като слънце грее.
Та нали това, дето се е удало на един човек,
и друг да го извърши ще успее.

Изгрев свещен иде над планината,
никой палач не ще успее да го загаси!
От днес нататък знаем пътя към свободата,
и Песента на Надеждата в мрака звучи!

Всеки мотив, както е известно, може да бъде изпълнен по различен начин. Може да се изпълни така, че само на някой пън да не му потекат сълзи от очите. Може така, че ти идва да се разтанцуваш. А може и така, че ръката ти сама посяга към ножа. Всички, дори и Вълкодав, не забелязаха кога тъжният плач се смени с горд и страховит зов за победа. За свободата, за която, ако се замислиш, и загубата на живота не е чак толкова висока цена.

Гуслата млъкна. Вече се чуваше само как в нощната тъма шумолят листата, още неуспели да полетят.

— Да — тихо каза кнесиня Еленя, — тази песен са я съчинили роби, благородни Дунгорм. Ела при мен, песнопойке.

Мангул се изправи и се приближи послушно. Кнесинята свали от лявата си китка прекрасна сребърна гривна, обсипана със зелени камъчета, и я сложи на ръката на знахарката. Жената понечи да благодари, но Еленя Глуздовна я спря с жест, изправи се и, без да каже нито дума повече, се скри в шатрата.

След песента на Мангул на никой вече не му се искаше да пее. Хората започнаха да се разотиват, притихнали, смутени. Открили в себе нещо, което никога по-рано не бяха забелязвали. Защо? Че нали никой от тях, благодарение на Боговете, не бе имал нищо общо със Скъпоценните планини. И никой от тях не беше чувал за роба с прякор Скален орел, който бе успял да се измъкне от каторгата. Странна работа.

Отиде си и Мангул — за голямо облекчение на Вълкодав. На вянина му се струваше, че тя със сигурност е видяла какво се крие вътре в него и ей сега ще го каже на всички. Благодарен беше на Илад, че отведе нея и доведеното й дете. Около огъня останаха само телохранителите, тъй като тук им беше мястото. Вълкодав раздвижи зиморничаво рамене, ризата му бе подгизнала от пот. И разтвори пръстите си, вкопчили се в книжката от брезова кора.

Предстоеше нощта и до сутринта, както и през всяка друга нощ, можеха да се очакват всякакви номера от съдбата. Защото, когато Окото на Боговете се скрие, неправдата по света набира сили.