Вълкодав обикновено стоеше на стража след полунощ, когато добрите хора повече от всичко искат да спят, а лукавите злодеи, знаейки за това, се отправят на лов. Този път, за разлика от обикновено, вянинът веднага изпрати братята Храбри да спят и общо взето не възнамеряваше да ги буди до разсъмване. Понеже мислеше, че самият той така или иначе няма да успее да заспи.
Обикаляше безшумно насам-натам и се вслушваше в нощта. И си мислеше, че напразно е изживял живота си. Беше почти на двайсет и четири години — щеше да ги навърши в началото на зимата… А днес бе сигурен, че е направил всичко. Или почти всичко. Върнал е всичките си дългове. И то така, както е трябвало. Посетил беше няколко градове и селища, намерил бе семействата на много от онези, с които се беше побратимил по време на каторгата. После бе тръгнал да убива Човекоядеца с пълното съзнание, че няма как да не успее: и цяла дружина комеси не би го спряла. И с пълното съзнание, че ще загине. Но не съжаляваше особено за това. Кому е нужна последната издънка на загинал род?… Човек, за когото няма да има кой да си спомни, освен старата жрица от чуждо племе?… А ето че не загина. Даже си създаде семейство. И заплува по течението, решен да изживее остатъка от дните си заради тези, които имат нужда от него. Дори започна да мечтае, проскубаният пес. Мънистото прие от неразумната Еленушка…
Вълкодав неразбиращо погледна косо кристалното зрънце, което с такава гордост носеше на ремъче в косите си. Това ли бе имал предвид Богът на Бурята, когато ясно беше отговорил на молитвата му: ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ? Някъде там, на юг, продължаваха да се издигат Скъпоценните планини. И наред с това, на което се беше нагледал там, неговата нищожна разпра с Човекоядеца изглеждаше толкова незначителна, колкото гористите хълмове на неговата родина — пред гигантските планини в снежни плащове.
Мисълта, че съществува Дълг, който е над дълга пред рода, за пръв път споходи вянина. И не му се стори богохулна. Може би на сутринта щеше да му се види такава, нали затова казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Но не и сега.
А в недрата на хребетите всеки ден гаснеха човешки животи. Родът на Сивия пес би се изгубил безследно в тълпите мъртъвци. А нали той, Вълкодав, вече бе чул повелята на Бога на Бурята: ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ. Наложи се да му изпратят и тази знахарка, за да се засрами най-сетне и да разбере той, малоумника, за КЪДЕ става въпрос.
Вдругиден, надали по-късно, ще се види прахта от препускащия насреща велиморски отряд. С бързите, ох, колко бързи шоситайнски жребци. Сини очи?… Какъв беше цветът на очите на Човекоядеца? Не помнеше. Всичко останало си спомняше, това — не.
Вълкодав дочу слаб шум, обърна се и видя старата дойка, която изпълзя на четири крака от шатрата. Той веднага застана нащрек. Добре усещаше хода на времето. Колесницата на Окото на Боговете, летяща над безплодната пустош на Долния свят, постепенно се приближаваше до оня край на небесата, където щеше да настъпи изгревът. Хайгал го повика с пръст и Вълкодав се приближи.
— Момичето те вика — прошепна старицата. — Върви!
Видът й неизвестно защо беше мрачно тържествен. Сякаш „момичето“ лежеше на смъртно легло и вече се бе простила с нея самата, а сега възнамеряваше да се сбогува и с верния си телохранител. Вълкодав неволно си помисли за последния начин да се избегне нежелана сватба и за всеки случай попита:
— В добро здраве ли е господарката?
— Добро е, добро е! — увери го старицата. И ядосано го бутна в гърба: — Тръгвай, де!
Вълкодав първо отиде при Храбробор. Младежът усети безшумното приближаване на учителя си, седна и отвори очи. Щеше да има кой да охранява кнесинята и без вянина…
— Буди брат си — каза Вълкодав. — Владетелката ме вика за нещо.
Тази шатра, заменила просторната и пъстроцветната, беше доста малка. В нея едва имаше място за самата кнесиня и за дойката. Вълкодав повдигна входната завеса, наведе се и влезе на колене на кожения под, точно до недокоснатите завивки на старицата. Извезаната вътрешна завеса, ключинска изработка, беше спусната, но през прегънатото ъгълче проникваше лъч светлина.
— Викала си ме, владетелке? — обади се той тихо. Кнесинята се забави с отговора…
— Ела тук — дочу се най-накрая.
По време на нощуване вянинът беше посещавал господарската половина на шатрата само веднъж. Когато се наложи да измъква кнесинята от разбойническите стрели. Вълкодав се намръщи, смъкна ботушите от краката си и се мушна под плътната завеса.