Кнесиня Еленя седеше върху кечето, свила крака под себе си и загърната в плащ до брадичката. Пламъкът на малкия светилник пред нея трепкаше леко. Вълкодав не можеше да стои прав в шатрата, затова се отпусна на колене пред кнесинята. Огънчето хвърляше странни сенки по лицето й, като го осветяваше отдолу. Вълкодав сведе поглед. Не е вежливо да гледаш дълго време право в очите този, комуто служиш. Кнесинята продължаваше да мълчи и се усещаше, че колкото повече време минава, толкова й е по-трудно да заговори. После тя направи видимо усилие и прошепна, сякаш се е хвърлила от стръмното в дълбока тъмна река.
— Зная всичко за теб, Сив пес.
Вълкодав потрепна, вдигна поглед, наведе отново глава и нищо не отвърна.
— Скоро ще дойде женихът ми — продължи тя все така много тихо, за да не чуят дори братята Храбри. — Аз знам какъв ти е той, Вълкодаве.
Вянинът вече беше успял да подреди мислите си и отвърна приглушено:
— Това няма значение, владетелке.
Кнесинята отметна глава, но сълзите все пак бликнаха от очите й.
— За мен има — сподавено прошепна тя. — Искам да си отидеш. Още сега. Докато хората не са се събудили… — Сълзите я задушаваха, спускаха се по бузите й и оставяха широки мокри ивици, но тя кой знае защо не ги изтриваше. — Ще те изпратя с писмо… при татко… Ще вземеш Сивчо и още един кон за смяна… Обичам те, Вълкодаве…
— Владетелке…
Очите й блестяха като на болен, измъчван от треска.
— Повече няма да те видя — шепнеше кнесиня Еленя. — Аз самичка съм тръгнала да се женя… дъщеря съм… Мразя го!… Когато на мен… на мен… ми се роди син… искам поне да се надявам, че този син е твой…
Светът за пореден път се обърна надолу с главата. Кнесинята се наведе към Вълкодав и точно както някога го хвана за ръцете. В мислите му пробягаха хиляди възможни картини, всичките еднакво безумни. Но те мигновено се разлетяха в различни посоки, защото плащът се смъкна от раменете на кнесинята.
Вянинът разбра защо песнопойците наричат красавиците ослепителни. Внезапната женска голота е като обедно слънце в очите. Помниш: видял си. А какво си видял? Няма какво да отговориш, освен ако не си поет. Много по-късно, срамувайки се от самия себе си, Вълкодав отчаяно се опитваше да си спомни кнесинята такава, каквато се бе изправила пред него в този единствен миг. Но така и не успя.
Ръцете се оказаха по-бързи от разума. Вълкодав прихвана изплъзващия се плащ и бързо загърна девойката. Тя го прегърна през врата и го притисна към гърдите си. И хлипаше, хлипаше, полагайки усилия да не се разридае с цяло гърло. Искаше да бъде негова. Само негова. Поне веднъж. А после…
Вълкодав я успокояваше, сякаш тя бе детенце, сънувало страшен сън. И мислеше за същото това „после“. Доколкото изобщо бе в състояние да мисли сега. Свърши се! — ликуваше, изпълвайки се с живот, някаква част от неговото същество. — Тя ме пожела! Тънките пръсти неумело галеха покритото с белези лице, измръзналото тяло се опитваше да се сгрее в прегръдката му… Би било огромна неправда, ако се каже, че Вълкодав остана съвсем равнодушен, че близостта на кнесинята изобщо не го развълнува. Но вяните не смятаха за мъже тези, които слушат само повелите на плътта.
— Владетелке… — тихо каза Вълкодав. Прегъна края на широкия плащ и се зае да изтрива сълзите й. — Владетелке… — повтори той, мислено проклинайки неясния си говор. Вече виждаше, че от нея си е отишла цялата смелост, който й бе нужна за това признание. Тя познаваше мъжката любов само по разказите на слугините си. Беше по-храбра по време на сраженията, когато помагаше да се измъкнат от полесражението ранените. Да. Но там, зад каменните стени на светилището, той я бе отвел я за ръка. И сега, изглежда, отново бе негов ред да я хване за ръката и да я отведе в безопасност.
Ако на негово място беше човек с дар слово, вероятно из въздуха вече щяха да се носят някакви убедителни слова. Би й напомнил, че тя е сватосана невяста, на която ще е добре, ако строгите солвянски Богове простят дори това, че самоволно е махнала булото, разкривайки лицето си. Би я вразумил, нея, наследницата на галирадския кнес. Би я накарал да си спомни за дълга.
Вълкодав обаче не бе способен на такава реч.
А най-добрият илач за кнесинята щеше да е насмешката. Нещо такова, което тя ще разбере чак след известно време. И като го разбере, може и да му прости…
Вълкодав се смяташе за жесток човек. Но не чак толкова.
Той галеше косите на кнесинята, които се закачаха за грапавата му длан, слушаше едва доловимото й дишане и с тъга си мислеше как в тези коси ще се заровят пръстите на сина на Човекоядеца. Как ще мачка с лакома уста нейните устни, тънката шия, малката девическа гръд…