Никъде няма да ме отпратиш, владетелке, помисли си той с гняв. Няма да те изоставя.
А някъде там в тъмните висини махаше с криле към заледените планини бърз малък гълъб.
13. Песента на Смъртта
Границата на планинската страна беше рязко очертана. Сякаш някога, в незапомнените дни на младостта на света, изпъкналият щит на земята се е разкъсал и пръснал, неиздържал на натиска. И едната част на щита е останала на мястото си, а другата се е откъртила и се е разпаднала на чудовищни отломки. А когато всичко утихнало, тези отломки така си и останали да стърчат към небесата във вид на каменни грамади. А може и да се е случило по друг начин. Във всеки случай вяните предполагаха, че точно тук някога е избухнала тъмна чужда звезда, долетяла отнякъде извън този свят. И че именно оттук се е разпространила по белия свят Великата нощ, продължила трийсет и три години.
Независимо дали е било така, или не, планините си стояха на мястото. И от зелените предпланински местности, обрасли с орехови дървета, както в Сакарем, тук нямаше и помен. Планините започваха с отвесна скална стена, издигаща се на неколкостотин стъпки.
Водата, вятърът, мразът и просто отминалите векове доста се бяха потрудили над нея, но на много места добре се забелязваха слоевете и пластовете разнороден камък, ту разположени на прави ивици, ту разкривени и пречупени по най-немислим начин. На места тези пластове напомняха каменна зидария и ставаше ясно защо солвяните и нарлаките наричаха тези планини Заключени.
Стената гледаше на север и слънцето никога не я огряваше. Навярно затова границата на вечните снегове тук се спускаше съвсем ниско и от нея вееше хлад. На няколко версти от стената дърветата започваха да стават все по-дребни и да оредяват, а после съвсем изчезваха. А под самата грамада, на няколко дължини от изстрел с лък, лежеше тревиста пустош, през която минаваше пътят.
Опричната страна, размишляваше яздещият до кнесинята Вълкодав. Железните планини. Я гледай как страни от тях добрата гора, отстъпва, не иска да расте наблизо…
Пътят също се стараеше да не се притиска плътно до стената, при подножието на която тук-там бяха натрупани цели хълмове от скални отломки — следи от чудовищни свличания. Под всеки от тези хълмове спокойно би се събрал целият галирадски прикът.
Упоритият живот обаче навсякъде взимаше своето. Дори по самата стена се катереха здраво вкопчили се храсталаци, израснали от семена, пренесени от птиците или от вятъра…
Предишната вечер Вълкодав бе измъкнал картата си и я беше показал на Дунгорм. Благородният нарлак отпърво се обезпокои: как така, откъде има това телохранителят?… Обаче после видя в ъгъла името на болярина Серт и трицветното шнурче с потъмнелия печат и се успокои. Дунгорм уверено посочи върху картата границата на планинската страна и отбеляза клисурата, която се пресичаше от Препятствието. Скоро щяха да преминат оттам. Вълкодав погледна картата, запомни наученото и я скри под ризницата си, която почти не беше свалял по време на пътуването и с която бе свикнал, сякаш му бе втора кожа.
Настроението на велимореца беше превъзходно. Тази вечер, в най-лошия случай на следващата сутринта, той очакваше да срещне господаря си, когото явно искрено обичаше. Веднага се усеща кога човек просто изпълнява задълженията си и кога служи, както се казва, по съвест. Вълкодав смяташе Дунгорм за достоен човек. Да си представи посланика сред слугите на Човекоядеца му изглеждаше толкова невъзможно, колко, да речем, да си представи Тилорн сред тях. А сред слугите на сина му?… Нито му беше приятно, нито пък имаше достатъчно време да мисли за това. Кръвните отмъстители не са нито добри, нито лоши. Те просто си отмъщават — и туй то. Така че настроението на Вълкодав беше далеч не толкова тържествено, колкото на Дунгорм.