Той очакваше неприятности.
Този, или тези, които бяха тръгнали на лов за кнесинята, вече двукратно се бяха опитали да се доберат до нея. Щеше да е много странно, ако не се пробваха и трети път. А тъй като вече не им оставаше време — Винитар спокойно можеше да пристигне и преди настъпването на нощта — ударът можеше да се очаква всеки миг. И какво по-удобно място от това тук, на тясната ивица открита и равна като лопата за хляб поляна? От която няма и къде да се избяга, освен в някой планински проход без изход?… В тясна цепнатина, където в края на краищата ще ги притиснат и ще ги избият до един?…
Вълкодав своевременно се посъветва със старшините и честно сподели с тях опасенията си. Опитните воини го изслушаха и никой не възрази.
— Какво, сигурно ще ни посъветваш да наденем броните? — усмихна се Аптахар. Той добре си спомняше пролетта.
— Момчетата ще започнат да мърморят — въздъхна Декша. — Не са чак толкова леки ризниците. Ока и четвърт желязо, не е шега работа…
— Хайде сега, няма да се изсипят — разсъди Мал-Гона. — По-добре да се подсигурим без нужда, отколкото да го закъсаме.
У дома, в града, те бяха стражи. И ако не ставаше въпрос за залавянето на уличен крадец, бяха свикнали да вършат това, което им каже началникът: дружинният витяз или наелият ги търговец. Да решават сами се оказа и повод за гордост, пък и по-трудно, и по-интересно. А и боят при Кайеранските тресавища вече беше показал, че това им се удава нелошо.
— Ако ни нападнат, аз бих поставил стена от щитове — каза Декша. — Нека да пробват да пробият през моите храбреци!
Мал-Гона поклати глава:
— Да бяха конете ни с нас… Ако изведнъж се окаже, че те имат от нашите велхски колесници, никаква стена от щитове няма да ти помогне.
— Длъжни сме да спасим владетелката — каза Вълкодав.
— Витязите имат коне — промърмори Аптахар. — И велиморците.
— Договорете се с Дунгорм — предложи велхът. — Ако се случи нещо непредвидено, качвате с него кнесинята на седлото — и дим да ви няма…
Вълкодав можеше да се обзаложи на каквото му предложат, че тримата старшини, както и той самият, веднага помислиха за ранените, слугините, дойката и лечителя, за Мангул и доведения й син. И за петдесетимата добри момъка, на които вероятно никой нямаше да им доведе бърза кобила и да им подаде поводите.
— Все някак ще успеем да ги отблъснем — изрази общото настроение Аптахар.
Те изобщо не споменаха лъчезаровите витязи като бойна сила. Каква е ползата да разчиташ на някой, който вече веднъж те е подвел.
— Накъде ще избягаме? — попита вянинът. — Кой знае, може точно сега да ни дебнат отпред!
Изрече тези думи и почувства как в крайчето на съзнанието му се заражда неясна мисъл. Да избягат с кнесинята, да се промъкнат покрай Винитар? Кой знае кога той ще успее да дойде. Вълкодав вдигна глава и погледна в небето, както винаги, когато трябваше да поразмисли. Така. Разбойниците в никакъв случай не биха ги нападнали от тази посока… само от онази…
— Да тръгваме! — каза той на тримата предводители. И почти на бегом се завтече към колата, покрай която Дунгорм разговаряше с кнесинята, а горе, с юздите в ръце, гордо седеше старата дойка.
— Владетелке — каза той на кнесинята, когато Дунгорм и старшините се отдалечиха, всеки при своите си хора. — Страхуваме се да не ни нападнат пак. Бъди така добра, сложи си отново ризницата.
Еленя Глуздовна мълчаливо се подчини. Веднага разкопча топлата плетена жилетка, напъха я в ръцете на Храброслав и бързо взе донесената от една от прислужниците й броня, за да я облече. Вълкодав погледна към Хайгал и тя му намигна. Миналата нощ, когато той напускаше владетелката кнесиня, дойката, застанала изморена на входа, го дари с изпепеляващ поглед и бързо се вмъкна вътре; какво ли е направил на момиченцето й безсъвестният вянин?… Защо вече не плаче, жива ли е?… Изключително опитната бабка за миг бе разбрала станалото. Вянинът не беше направил и три крачки, когато Хайгал със същата удивителна бързина излетя навън.
— Наведи се! — строго нареди тя на едрия телохранител.
Вянинът се наведе. Бабката чевръсто го хвана за ушите и… го целуна със сухите си сбръчкани устни по челото и страните.
— Благодаря ти, синко… — тихо, за да не чуят близнаците, каза тя.
Затова пък господарката кнесиня от сутринта насам нито веднъж не бе вдигнала поглед към Вълкодав. Трудно е да погледнеш в очите мъж, успял да опази твоето целомъдрие по-добре от самата теб.